Tags » ReadingtheWorld

Denmark: The Exception – Christian Jungersen

We distort our memories when it serves our purposes. Our thoughts too. Even our senses cannot be trusted; we reshape the messages they send to suit our needs… 611 more words

Readingtheworld

Hungary: Fatelessness – Imre Kertesz

Despite all deliberation, sense, insight and sober reason, I could not fail to recognize within myself the furtive and yet – ashamed as it might be, so to say, of its irrationality – increasingly insistent voice of some muffled craving of sorts: I would like to live a little bit longer in this beautiful concentration camp. 493 more words

Readingtheworld

Ukraine: Voices from Chernobyl: The Oral History of a Nuclear Disaster - Svetlana Alexievich

April 26, 1986. Early morning. The worst nuclear accident occurs close to the Ukrainian village of Pripyat. The friendly atom has striken – and the aftermath is worse than anyone could have possibly imagined. 679 more words

Readingtheworld

North Korea: The Orphan Master's Son - Adam Johnson

Where we are from says one character stories are factual. If a farmer is declared a music virtuoso by the state, everyone had better start calling him maestro. 843 more words

Readingtheworld

Laos: Mother's Beloved: Stories from Laos - Outhine Bounyavong

Given this was the first (and to the best of my knowledge the only) collection of Lao short stories to become publicly available in English, I hardly had any choice as to what to read from the South-East Asian country. 445 more words

Readingtheworld

Georgia: Murder on the Leviathan - Boris Akunin

For even the beloved’s imitation is worthy, in love’s eyes, of adoration.

When I was quite young and I was just getting introduced by my mom to the magical world of books, we had a Saturday day ritual. 577 more words

Readingtheworld

Иран: "Моята орис" - Паринуш Сании

Всичко, което исках, постигнах един ден, когато вече не го исках!

“Моята орис” може спокойно да бъде и “Нашата орис” или по скоро “Тяхната орис”. Защото това е историята на повечето жени родени и израстнали в ислямска държава. Защото това е един от малкото случаи, в които думата е дадена на жената – това така нисшо и контролирано същество според Исляма. Защото в “Моята орис” Паринуш Сании с прости думички и истории разказва за цялата болка и за цялата несправедливост, която идва с раждането на едно момиче. От явното съжаление на родителите, че тя не е той (въпреки че от чисто практична и репродуктивна гледна точка жените са точно толкова необходими колкото и мъжете), през задължителното омъжване за някой абсолютно непознат, до посвещаването на целия живот на децата и съпруга, до момента, в който дори и децата не жалят собствената си майка. Забранявана два пъти от режима в Иран, “Моята орис” все пак става една от най-популярните книги и е преведена на няколко езика. Наскоро авторката даже беше в България, но аз както обикновено със закъснение откривам добрите автори (така изпуснах и Керет), така че ще се задоволя да пиша все едно съм я срещнала.

Паринуш Сании заминава за Щатите, но се връща през 1979, когато избухва известната Ислямска революция. В своя роман авторката обхваща пет бурни десетилетия от иранската история през очите на една обикновена жена, която упорито и без особен успех се опитва да се бори срещу нормите. Масуме е нормално младо момиче, което се увлича по учението, въпреки неодобрението на майка си и братята си. Единствено (изненадващо) баща и я подкрепя, но тя губи и тази своя опора, когато се влюбва. Няколко погледа и съвсем невинен разговор между момче и момиче в Иран са равносилни на престъпление. Масуме е принудена да забрави своята любов към скромния аптекар Саид, бита е от семейството си и накрая е омъжена за човек, когото среща в деня на сватбата. Последват трудните години на иранското съзряване, от което съпругът (в крайна сметка сравнително приемлив) е важна част. Масуме не изоставя мечтата си да завърши висшето си образование, но измежду децата, съпруга и неговите политически пристрастия това става все по-трудно.

“Моята орис” звучи като вика на всяка една иранска жена, която не желае повече да бъде предмет или жертва. Това е опълчването на по-слабия пол, който иска равен достъп до обучение и работа, и който желае да се омъжи по любов а не по задължение. Докато Иран се бунтува срещу шаха и се опитва да установи една нова система (чиито идеали естествено са съвсем различни от резултата), една жена се опитва да се опълчи първо срещу семейството си, после срещу съпруга си и накрая срещу децата си. И почти винаги губи. Целият си живот Масуме прекарва в служба на другите – и когато на стари години очаква разбиране от своите деца, тя не го получава.

“Моята орис” е простичката история на един живот изживян в подчинение и страдание. Масуме има своите щастливи моменти, за които обаче се бори дълго и после плаща още по дълго. Паринуш Сании вдига завесата покриваща иранската жена, за да покаже на Запада без грим и украса каква всъщност е съдбата на една жена в ислямска държава. А тази съдба не е никак лесна и завидна.

Любими цитати: 

Всеки ден си казвах, че го обичам повече от предишния, че просто е невъзможно да обичаш някого толкова, но на другия ден отново откривах, че може да се обича повече.

***

Проумях, че нито упреците, нито похвалите на хората имаха някакво значение.

***

Никой не ни иска заради самите нас, а заради себе си.

Readingtheworld