balkans-and-media « WordPress.com Tag Feed

За немците на Фьодор Михайлович, за въстаниците на дядо Вазов и за две пресни марулки

zarzala — Tue, 09 Oct 2007 04:47:50 +0000

Класиката твърди, че в една пиеса има ли пушка, до края на спектакъла трябва да се чуе изстрел.

Сетих се за прословутия принцип на Чеховата драматургия, когато прелиствах “Дневник на писателя” на Достоевски от 1876 г. Публикувал го е в Трета част на Първа глава на “Юли и август”, озаглавена “За войнствеността на немците”. В тия няколко страници Фьодор Михайлович споделя впечатленията си от свое пътуване - когато влакът навлязъл (!) в Немско шестимата немци в купето веднага (!) се разприказвали за войната и за Русия. Тия хора не били нито високопоставени, сред тях нямало нито един барон, не били дори офицери, пък и приказката им не била за “високата” политика, “а просто (!) за съвременните сили на Русия, предимно военните, за силите й в дадения момент, сега”. С изискана ирония писателят характеризира разговора им като “тържествен” и в известна степен надменно спокоен, те, забележете, просто (!) си съобщавали взаимно, че “Русия никога не е била тъй слаба по отношение въоръжението и прочие”. Като цивилизовани западни люде те не си губят времето с нищо не значещо съзерцание и някакъв непонятен алтруизъм, наопъки, пресметливото им бюргерско съзнание, без да иска дори, събира като пчеличка “необходимата” информация, която, поддържана известно количество време, ще доведе до “скок” във вероятно първоначално все още неосъзнатия изцяло вътрешен порив - един от тия немци, качил се още на гарата в Петербург, “най-компетентно” съобщил, че руснаците имали “не повече от двеста и седемдесет хиляди що-годе прилични скорострелни пушки”, че Русия разполагала “най-много с шейсет милиона метални патрона” и то “лошо изработени”.

По-нататък Достоевски говори за “обичайното немско всенародно безмерно самохвалство, което у немеца винаги се превръща в нахалство”. В своя възторг от неочакваните си победи над французите няколко години по-рано те стигнали и до там “да се гаврят с русите”. На писателя му прави впечатление, че “в цялото опиянение първата им работа бе да се сетят за русите”.

След малко повече от 60 години, закачената на стената пушка на историята гръмва и немецът тръгва на Изток срещу онези, за които знае точно колко пушки и колко патрона имат в даден момент, какви са точно патроните им и дали са изработени добре.

Какво ми напомниха тия страници на Достоевски ли?

На прочетени страници от историята на България.

По време на Априлското въстание на Волов му подшушват, че може би еди кои си цигани са шпионирали за турците и той дава нареждане да ги разстрелят. Сетих се и за дядо Вазов - в “Под игото”, където той вероятно преразказва точно този случай, но, разбира се, погледнат от друг ъгъл и леко променен, неговият герой Бойчо Огнянов нарежда на въстаналите четирима възрастни клисурци да окървавят пушките си и да застрелят циганина-шпионин. Дали авторът “оправдава” действието “в името на Родината”? Несъмнено, но в нейно име веднъж ли са се извършвали и недотам оправдаеми неща?!?

В деня, когато прелиствах въпросните страници от Дневника на великия русин се отбих на пазара в провинциалния градец и си купих две пресни марулки. Покрай мен достолепно минаха двама непознати старци, които нямах време дори да огледам добре, но чух: “Да си ходят, бе, да си ходят в Индия”... Повече не успях да чуя, повтарям, думите им достигнаха an pasan покрай ушите ми. Те “просто” си общуваха и приказката им не беше за високата политика, никой от тях със сигурност не беше нито високопоставен, нито барон, нито пък офицер… Че може да са си говорели за някакви свои близки, които са се установили в далечна Индия - може, кой твърди нещо различно. Че може да са обсъждали някакви индийски играчи на тенис на трева, които играят някъде на запад, а пък тия старци много обичат тоя спорт и емоционално реагират на несполучливата игра на своите любимци в последно време и “по този начин” изразяват недоволството си ... и това може, що да не може и това да е. Но техния диалог кой знае защо свързах с диалога на немците от купето. Странно нещо е съзнанието на човека...

После, без и да го искам, аналогията се “напасна”.

И се сетих за вече шестнайсетгодишната война срещу ромския етнос на част от българската журналистика, част, изиграла ролята на институция, подготвила изтерзания дух на българина “да въстане вътре в себе си” срещу друг етнос; подготвил почвата за тлеещ конфликт; за самодоволното чувство на “превъзходство” на редовия интелигент над хора, които повече от хиляда години са

1. буквално роби, т.е., не са могли да се развиват нормално, и

2. това обстоятелство вече до там ги е довело, та цели слоеве биват съзнателно маргинализирани от всички власти и определени прослойки се ласкаят от чувството си на материално превъзходство, но в самодоволството си считат, че то може да мине и за превъзходство ... на интелекта. И най-страшното в целия този механизъм е, че четирите власти не само хармонично припяват по темата, но че съдействат съзнателно на “процеса” и като най-обикновени хора. И ето тази спойка между слоеве и власти прави проблема вече може би почти неразрешим!

И ако в една пиеса от класическия чеховски тип пушката задължително трябва да гръмне, то аз се надявам в драмата на историята “това” да не е “абсолютно задължително условие”. В противен случай нищо чудно площадните приумици на паважните кресльовци да се окажат след “малко повече от шейсет години” черна реалност... Тоест най-обикновен … фашизъм.

Истинските европейци

zarzala — Mon, 14 Jul 2008 09:09:06 +0000

Гюнтер ГРАС, Нобелов лауреат

До този момент поддържах създаването на фондации единствено в областта на дисциплините, които представляват интерес за мен - писането и рисуването. Сега възнамерявам да се заема с това, което често предизвиква ярост и досада: да потвърдя правото на автора, като обикновен гражданин, да се меси в политиката и да действа според своята съвест.

Известявам официалното откриване на ромска фондация и нейната годишна награда "Ото Панкок".

Защо, може би, ще попитате, ромска? Защо не за друга застрашена група? Защото, с изключение единствено на евреите, ромите (и по-точно синтите в Германия), повече от които да било, са претърпели неимоверни страдания и са били, а и днес са, постоянно преследвани и дискриминирани; в Германия те са били жертви на целенасочено изтребление. И тази несправедливост продължава и сега.

Докато целият свят днес осъзнава геноцида срещу евреите, фактът, че ромите и синтите са били жертви на същата престъпна и расистка политика на националсоциалистите е фактически неизвестен. Когато говорим за еврейския Холокост, ние пропускаме да отбележим, че дори и най-сдържаните преценки - ние никога няма да узнаем точния брой - сочат цифри от порядъка на стотици хиляди "цигани, негодни за живот", които са избити в концентрационните лагери на Аушвиц-Биркенау, Собибор, Треблинка и на други зловещи места.

И още по-лошо: преди няколко години, когато се обсъждаше проектът за Паметник на жертвите на расизма в Берлин, беше решено, че този паметник трябва да бъде посветен единствено на еврейските жертви. Някак срамежливо се явиха благовидни аргументи ромите да бъдат включени в някакъв "списък на чакащите". Без да се отрича добрата воля, която, без съмнение, е вдъхновила подобни инициативи, неизбежно е заключението, че ние все още не сме се освободили от нагласата да правим това непристойно изключване: като че ли ромите и жертвите, дадени от техния народ, все още носят бремето на нашата присъда, че принадлежат на една по-нисша раса.

Смразяващото отношение на нашата държава към всички чужденци е особено силно към ромите. Независимо от това, че са немски граждани, синтите, които живеят тук вече няколко поколения, се чувстват презрени и изолирани. Възможно е други чужденци - било то хора, които имат статут на временно пребиваващи или такива, които живеят под постоянната заплаха от депортиране - да са по-добре организирани и уверени във възможността да получат подкрепа. Ако става дума за евреи, например, те могат да се обърнат за помощ към израелската държава. За каквото и да става въпрос, ромите са без всякаква защита или подкрепа. Нито пък има държава, която би се ангажирала да им помогне. В такъв случай как да си обясним факта, че докато често се случва да се мобилизираме в подкрепа на чужденци или хора, защитени от експулсиране, ние сме тъй малко склонни да помогнем на синтите, които са жители на Германия и на ромите, които са изгонени от други страни?

Наистина ние сме унаследили от романтиците известна симпатия към "бохемския начин на живот". Най-добрите стихове на Ленау, някои от най-прочутите мелодии на Брамс са част от нашето културно наследство. Но когато този народ, който няма своя държава и в продължение на повече от 600 години е търсил място да отседне, макар и временно, поиска да се засели сред нас, тогава "бохемският живот" вече престава да изглежда толкова привлекателен. За тези "пътуващи люде" е трудно да намерят място, където могат да останат. Срещат се даже и чужденци, които не се радват на толерантност от наша страна, но които не скриват своята непоносимост в момента, когато някой ром се появи на хоризонта.

Какво бихме могли да направим? Нямам готов отговор, но между възможните решения, има една особено окуражаваща инициатива: мисълта ми е за Обществото на застрашените хора. То има свой офис в Румъния и поддържа разнообразни проекти в селскостопанското самозадоволяване и в традиционните железарски умения. Тази организация, която в момента има четири центъра, се подкрепя от Немската лутеранска църква, от Съвета на Европа и Фондация "Фрьоденберг". Поради липса на средства в момента организацията среща сериозни трудности с реализирането на продукцята си на пазара - плодове, зеленчуци, строителни материали, кошничарски и метални изделия. Единствено чрез подпомагане на такива иницативи можем да се надяваме, че нещата биха могли да се придвижат. Ето затова моята нова фондация ще даде своята годишна или двугодишна парична награда за подпомагане на тези усилия. Тази награда ще бъде присъждана и за проекти в областта на културата, както и за проекти на журналисти и учени, насочени към изследване на ситуацията на ромите в Европа и днес.

Ако ние не желаем Обединена Европа да се превърне в един огромен бюрократичен организъм, който би се срутил под собствената си тежест, всички ние, които сме обхванати от собствените си национални вериги, трябва да обърнем внимание, че ромите, които живеят навсякъде в Европа, са европейци в истинския смисъл на тази дума. Тези, които наричаме "цигани" са далеч пред нас поне в едно отношение: те са естествените жители на "Европа без граници". Затова е важно да им се дадат паспорти, които биха им позволили да живеят навсякъде - от Румъния до Португалия.

Но ние сме твърде далече от подобно виждане. Що се отнася до мен, аз открих презряното "творческо безпокойство" за циганите благодарение на един от моите учители. Ото Панкок - дизайнер и гравьор на дърво - даде на мен и на други шанса да навлезем и да започнем да разбираме красотата на техния живот, триумфирал над безспирните гонения. И без всякаква следа на романтичност.

Аз стигнах до това фундаментално прозрение в Академията за изящни изкуства в Дюселдорф.

В края на 40-те и в началото на 50-те години на нашия век, циганите, млади и стари, идваха и си тръгваха от ателието на Ото Панкок и от ателиетата на неговите студенти. Те съживиха дървените плоскости - имаха дарба за това. Ние студентите по никакъв начин не ги превъзхождахме. Те се разкриваха пред нас в дърворезбите на Панкок и в скиците с въглен. Дори в "Страданието на Христос" на Ото Панкок ние откривахме страданието на циганите. Панкок живееше с тях; той чувстваше тяхната притегателност. За мен той беше образцов учител. Именно затова и наградата на Фондацията носи неговото име: "Ото Панкок".

"Andral", бр 3, 1999

Бел. редактора: Тази бележка на бележития немец публикувахме преди десет години и много бих се радвал някой да възкликне, че днес тя вече е изгубила актуалното си звучене. Уви, идиотщините в България продължават: наскоро научих, че едно жури от много големи журналисти и баш хуманисти от "незнание" (тях, които ги информират по какви ли не канали) какви ги е писал и вършил, искали да дадат национална награда на някакво копеле, което все още е само ефрейторче в най-мрачните коридори на тайните служби на националната мръсотия.

И докато някои "национални" вестници предпочитат да публикуват новошикългруберски бълвочи и чрез тях да промиват мозъците на българина, ние предпочитаме да препубликуваме редовете на Нобелови лауреати, белким читателят бива осветен не само от омразата.

БЕЗ ГЛАС

zarzala — Tue, 01 Jul 2008 05:36:23 +0000

Гюнтер ГРАС, Нобелов лауреат

Дами и господа,

По време на дъждовете миналото лято, т.е. по време на "постния" за новини сезон, когато незабележими партийни членове искаха да наводнят новинарските емисии със страховити истории, по изключение имаше истинска новина, която разбуди публичното пространство. Като че ли синият, десен екстремизъм бе неочаквано открит като заплаха за Германия. "Откритието" беше подпомогнато и от серия брутални насилствени актове, които доведоха дори и до фатален край. Имайки предвид, че някои от участващите младежи живеят в градовете и селата на Източна Германия, все още неразрешеният проблем с опита за убийство в Дюселдорф бе избутан на заден план. А оттогава насам, въпреки падането на Стената, ние германците все още продължаваме да мислим ограничено по жизнено важни въпроси и се самоопределяме като източногерманци и западногерманци и източногерманците за пореден път дадоха повод за подхранване почвата на насилието. Повлияни от комунистическото си минало, те се възприемат от обществото по презумпция склонни към такива проблеми, като че ли в продължение на десетилетия не е имало местни "подпалвачи", подпомагани от високоморалния дребен буржоа Бедерманс, (герой на швейцарския писател Макс Фриш - бел. С.С.) формиращ задължителната част на всяка действаща десница. Разбира се, Бавария бързо апелира за забраната на Националсоциалистическата партия. Надигнаха се слаби, колебливи гласове, противопоставящи се на забраната: забраната на една партия не би била достатъчна за разрешаването на този проблем. Силнопрофесионалните скинхедс бяха бързо идентифицирани като лошите. И все пак скоро стана очевидно, че това предполагаемо безпогрешно посочване на очевидни расисти и убийци е само върхът на айсберга: никой нямаше, а и все още няма куража да назове името на гореспоменатия буржоа Бедерманс като техен съучастник, но в управлението.

В Германия е същото както във всяка друга европейска държава: рибата се вмирисва откъм главата и стига до опашката. Хората забравиха или се опитаха да забравят, че преди години, в началото на дебата за приемане на бежанци, баварският министър-председател г-н Щойбер беше този, който с демагогско трептене на гласа предупреждаваше за възможната "поквара на немската раса" А преди около година, веднага след като изборите в Австрия взеха своя разрушителен курс, отново г-н Щойбер беше този, който окуражаваше Австрийската народна партия на Хайзер. Със сигурност все още си спомняме расистките изказвания на Роналд Кох, сегашният министър-председател на Хесен по време на местните избори за блокиране на твърде закъснялото натурализиране на отдавна отседнали чужденци. Въпреки че кампанията Kinder statt Inder ("Повече деца, не индийци") бе доказателство за провала на парламентарните избори в Северен Рейн-Вестфалия, това все пак говори красноречиво как безотговорни политици, призоваващи за забрана на Националсоциалистическата партия, скачат в расисткия влак, когато това им изнася.

Мога да продължа с примери за явлението, но вместо това ще се върна на решението да се спре финансовото обезпечаване на приютите от федералната конституция и последиците от този ход, под който Социалистическата партия се подписа, като една от причините за повишаване на насилието и активността на десницата. След като това решение беше взето, стана практика в правовите държави да се отсъжда нечовешко отношение към търсещите убежище. И още по-лошо, такова отношение стана тъй обичайно, че дори и най-скандалните инциденти почти не привличат общественото внимание. Във всеки случай реагират само малки групи хора. Те се опитват да помогнат, като осигуряват на бежанците убежище в църквите или безрезултатно протестират срещу бруталното разделяне на семейства на бежанци. Ученици изпращат протестни писма с надеждата да защитят кюрдските си съученици от насилствено депортиране. Като че ли сме приели факта, че около 4000 души, които не са извършили никакво престъпление, са задържани в арестите на Германия и очакват експулсиране, като че ли са престъпници. От време на време самоубийство на "летището за депортиране" на Франкфурт разбунва духовете за ден-два, преди Държавата и Законът да вземат нещата в свои ръце. Те цитират споразумението от Шенген, позовават се на практиката в другите европейски страни и поддържат мнението, че в сравнение с другите страни Германия е сравнително либерална в това отношение. Също така те, а това е нещо ново, правят разлика между търсещите убежище, които могат да бъдат полезни на германската икономика, и тези, които били в тежест на нацията, или още по-точно, на данъкоплатците. Системата на подбор се нарича "селектиране", термин, който ни връща отново към криминалното минало на нацията.

Тук нямаме време да се спираме на всички отделни случаи, за които съм уведомен чрез спешни повиквания, доказателство за абсолютно незачитане на човешкото достойнство на търсещите убежище в Германия. Родители се разделят от децата им и обратно. Босненци, все още разтърсени от травмата, причинена им в периода на преследвания в родната им страна, също са заплашвани с депортиране. Що се отнася до липсата на съчувствие, накратко казано, сегашният министър на вътрешните работи продължава ужасяващата практика на предшественика си. Не е за вярване.

Така стоят нещата в Германия. Дали ситуацията е по-добра в другите европейски страни? Няма, разбира се, да ги сравнявам и да им давам оценка, но най-общо казано Европейският съюз, включително и от бъдещите нови страни-членки, все повече се възприема като крепост. Европа се опитва да закове с летви всички пролуки срещу прииждането на бедни хора от Африка, Азия и Русия, които искат да дойдат или вече са тук. Не е лесна тази задача. Стоиците километри от италианското и испанското крайбрежие, добре организираният трафик на нелегални емигранти, лесното преминаване на източно-европейските граници - всичко това вещае неуспешното построяване на крепостта. В момента се справяме с депортирането. При все това, че има колебание и недоверие, все още си мислим, че опрощаването на дълговете на бедните страни е достатъчна помощ за държавите от третия свят. Все повече стават приетите закони, които ограничават пространството ни за демократични маньоври. Както вече казах в началото, си мислим, че можем да елиминираме десния екстремизъм, действие, което често предполага официалните власти да налагат насилствена практика на забрана на националсоциалистическите партии. Развиваме представата за тунел. Заобикалящите ни страхове са провокирани от скритата ксенофобия, често поощрявана от главните ни политически мотиви. Все пак, въпреки че е невъзможно европейските граници да станат напълно недостъпни отвън, психозата за сигурност започва да се разпростира и към малцинствата, с които съжителстваме от векове на този континент.

Тези малцинства са основната тема на нашата дискусия. Те непрекъснато са възприемани с подозрение, живеят под натиска на неизменните предразсъдъци. Те са били дискриминирани и преследвани, а за 12-те години на властване на германския расистки закон - депортирани и убивани в концентрационните лагери. Докато заобикаляме признаването на вината си тях или ги забравяме, или само ги споменаваме мимоходом. Говоря, разбира се, за синтите и ромите. Приблизително двадесетте милиона представители на този народ формират най-голямото малцинство в Европа, а те все още са слабо приети. Като че ли са без глас, те са тук, но не са представени в институциите, където се взимат социалните и политическите решения.

Споменаването на ромската култура е като покана за словоизлияния, посветени на циганската музика и нейното влияние върху испанските, унгарските и немските композитори. От една страна възприемаме ромите като хора, които са само и единствено виртуозни цигулари, дори и когато им помагаме като важно малцинство, което се е сдобило с демократичното право на консултация, а ние винаги сме готови на високопарни декларации. Трябва все пак да отбележа, че правото на консултации (представителство?, тук очевидно преводът е неточен - б.р.) вече се зачита. В младата и бивша република на Югославия - Македония - поне засега защитена от безмисленото кръвопролитие на Балканите - четири ромски партии имат представители в Парламента. Romanes, езикът на ромите, се радва на официално признание. За сравнение - Чехия, където дори по време на комунизма ромите са имали 11 представители в парламента, правото на консултации се изгуби по време на политическите промени. Наскоро на Световния конгрес на Romani Union в Прага 400 представители на това широкоразпространено малцинство чуха на собствения си език подробности за всички несправедливости, на които са били подложени ромите през вековете: неправди, които все още трябва да се документират на европейско ниво и които варират от дискриминация и сегрегиране през експулсиране до преследване и унищожение. Ето един пример - от 280 000 роми в Косово, днес там са останали между 8000 и 10 000 човека, които са натъпкани в гетата и се опитват да оцелеят. Мнозинството от тях са прогонени заради омразата и насилието от страна на сърби и албанци. Дали защото войската е недостатъчна, или защото, отново, на ромите се отказва всякаква защита, силите на КФОР не успяваха и все още не могат да осигурят закрила от тази двойна доза омраза. И все пак, участниците на Конгреса в Прага говореха открито, но до известна степен неуверено, за ромската нация. Делегатите решиха, като за начало, да открият представителство на Romani Union в Брюксел, тъй като там е друго пространство, където всяка икономическа и индустриална група с интереси има свое лоби и може да влияе върху вземането на решения, в който ромите отново са без глас.

Но такава стъпка не е и не може да бъде достатъчна. Малцинство с такъв обхват, - което въпреки че в моята страна не е тъй многобройно за разлика от яркото им присъствие в Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Румъния и България - разбираемо жадува за демократично право на консултация. А къде има по-добро място за основаване, ако не тук - в Страсбург, в Европейския Парламент? Не е достатъчно обаче да прокараме традиционните тържествени и добронамерени резолюции, изтъкващи очевидното чрез потвърждение на същестуването на ромите като народ. В замяна на това е време вечноразширяващият се Европейски съюз да заживее според собствените си амбициозни стандарти. Европа трябва да стане нещо повече от обикновен голям пазар с бюрокрация, която защищава собствените си икономически интереси. Европа има обща история, въпреки че противоречивата част от нея е вкарвала всички твърде често във войни и насилие, а от XV век насам народът, който всички наричаме цигани, gitanes or Zigeuner - често преследвани и страдащи - е част от тази история. Европа е продукт на международно влияние и нейната култура черпи вдъхновение от много и различни извори: не можем да отречем, че в музикално отношение, примерно, е повлияна от ромите. И Европа носи колективна отговорност. В края на века, през който тоталитаризмът и расовите различия, световните войни и геноцидът, безмислените разрушения и масовите гонения доведоха неведнъж континента ни до ръба на пропастта, но и век, през който, все пак, се опитахме и възприехме идеята за демократичнто общество, трябва да е възможно да се даде на най-многобройното европейско малцинство, наречено ромски народ и нация, място и глас в Парламента в Страсбург.

Ромските представители, събрани в обща листа, могат да намерят места в следващия Европейски Парламент. Осъзнавам, че има много конкретни препятствия по пътя към демокрация в избирателната кутия. Не само решението на кандидатите да се изправят лице в лице с дълбоко вкоренените предразсъдъци, но също така ще бъде много трудно да убедиш ромските граждани (много от които са без гражданство) да се регистрират като избратели. Самата дума "регистрация" пробужда спомени за стотиците хиляди роднини на днешните роми, които са били регистрирани, а след това (вече след като са официално регистрирани) - арестувани на базата на внимателно съставени списъци и депортирани и убивани в германските концентрационни лагери. Затова и страхът от регистрация - дори и за демократични избори - е разбираем, но при всички случаи трябва да бъде превъзмогнат. Друга причина е фактът, че romanes, езикът на ромите, съществува отчасти в писмен вид. Въпреки че се говори от ромите във всяка европейска страна на отделните диалекти едновременно с националния език, той е ограничено средство за комуникация за всяка отделна езикова общност и в същото време средство за разделянето на различните общности. Той е бил и продължава да бъде защитен механизъм: тайният език на дискриминираните и преследваните. Но и в тази област съпротивата трябва да бъде постепенно преодолявана. На Международния конгрес в Прага в това отношение бяха поставени множество искания. Например, европейските власти и Европейската инвестиционна банка биха могли да се заемат с реализирането на дългосрочна програма за развитието и използването на romanes в училище. Това е единственият начин ромските деца да имат достъп до по-високо образование в училищата и университетите; единственият начин да се даде възможност достатъчен брой от тях да станат представители на народа си, особено - както вече споменах - в Европейския парламент в Страсбург.

Може би сте изненадани от това, че правя предложение, вследствие на което ще се натъкнем на почти непреодолимо противопоставяне. Не само това, но аз идвам от страна, олицетворяваща скандали и мръсотия, и освен учудването (повдигането на вежди), е дала приноса си за цензурата. Факт е, че преди две години, при рутинната смяна на правителството, две трети от документите от офиса на федералния канцлер бяха изтрити, накъсани или с други думи - унищожени. Факт е, че в Германия - страна, която все още носи тежестта на отговорността за престъпления, извършени от нацистите - отказва да заплати компенсации дори и на малкото оцелели жертви на робството и насилствения труд. Факт е, че идвам от страна, където политиката на ксенофобия носи печалба за десните екстремисти, прилагащи терор по улиците. Със сигурност това са проблеми, с които моята страна трябва да се справи. Но темата, която ние дискутираме тук в Страсбург, преодолява националните граници. И вместо да приемаме красиво изработени декларации срещу расизма, ние трябва да дадем ясен политически знак за неговото превъзмогване. Затова повтарям предложението си и ви предизвиквам: Европейският парламент ще отстоява правото на присъствие и глас на свободно избрани ромски представители в него. Тъй като ромите са най-мобилните граждани на Европа: те не познават границите, а страданията, които са понесли, ги правят по уникален начин, истинските европейци.

Превод от английски Надя Немцова

Бележка на редактора: Това слово на световноизвестния писател Гюнтер Грас е произнесено на 11 октомври 2000 г. в Страсбург на Световната конференция против расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. То не е известно на широката българска общественост, за разлика от многократно издаваната оттогава и уж забранена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник, списание, радио или телевизия не информираха своите читатели и зрители, че такава конференция се е състояла, нито една медия не посмя да популяризира това слово на Лауреата на Нобелова премия, то не влезе и в книги, които го популяризираха като нобелист след това. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си...

Аndral 11-12, 2000

Работите в държавата не вървят

zarzala — Sat, 24 May 2008 15:52:52 +0000

защото е налице интензивно "партийно-държавно строителство". И проблемът не е толкова в "строителството", а в това, че "партиите" са повече от "държавата". Партийните строители се грижат съответните чиновници да бъдат "техни" хора точно в онзи смисъл, който една едновремешна партия следваше и спазваше има-няма петдесет години. Господин (госпожа) чиновникът е тясно партиен човек, той се грижи много повече да се хареса на своята партия, "държавното" се разбира като "партийното". Партията винаги е пред държавата, но винаги се говори за държавата, иначе ... не върви.

Човекът няма държава.

Държавата си има хора. "Наши".

АКО ДНЕС СЕ СЪЗДАВАШЕ

zarzala — Fri, 16 May 2008 18:46:40 +0000

Библията е много съмнително дали щеше да започва с думите „В Началото бе Словото”. В стародавните времена хората не са си отваряли устата нахалост, всяка дума е била пълна със значение, натоварена със смисъл, със символика, била е част от съпреживяване, допир до Другия, до Боговете, била е дълбочинна метафора, мит, цял космос. Затова и не всеки е имал правото, а и не всеки е смеел да посяга към словото. Просто защото хората много повече са уважавали себе си. И Човека – той е бил обвит в сакралност, самите думи са били сакралност. Личността се е чувствала органична част от Природата, Словото е било органична част и от Природата, и от Човека. Човек, Слово и Космос са били Едно.

Днес думите прикриват глупостта, елементарната жажда за власт и тоталното неуважение към другия. Държавата ненавижда човека, човекът ненавижда държавата.

Мълчанието придобива все по-голяма стойност.

Нова книжка на "Andral" (броеве 47-48)

zarzala — Fri, 16 May 2008 17:29:41 +0000

През последния месец успяхме да завършим и да предадем за печат новата книжка. Ще бъде готова следващия петък. Беше готова и друга книжка (броеве 45-46), но реших да не я печатам, а да я пусна само в електронен вариант на адрес www.ceeol.com (Periodicals, Bulgaria). Не бяхме правили такова нещо, но и това се наложи. Който има желание да се информира какво съдържа, може да кликне или там, или след десетина дни да посети чудесната книжарничка в градинката на "Кристал", където ще има брой 47-48. В нея давам малко повече обяснения.

В новата книжка акцентираме на публицистиката, на преводи на индийска поезия от ХХ век, на "цветовия код в Ригведа" и др. (цял блок за Индия), на интервю с Биргит Игла за Музея на кошницата в Комотини, на цикъл-стихове на Стоян Стоянов-Будаков и на един разговор с евродепутатката г-жа Мариела Баева и на доста критичен преглед на печата и отделни предавания в някои телевизии, който обхваща последния месец от миналата и първия месец от тази година.

Абе ... общо взето се забавляваме с ... глупости.

Дано и на Вас не Ви е скучно...

Професия "анонимчик"

zarzala — Sat, 19 Apr 2008 20:51:21 +0000

То днес е и смешно, разбира се, но е имало периоди и в историята на България, които са били златни тъкмо за такива плужеци и за хората около тях. Но не и за ония, влезли по неизбежност в тяхната "орбита" - на тях никак не им е било до смях. Той това си знае човека - анонимно да подаде "там, където трябва" нова информация за "обекта". Скрит, прикрит, загърнат, невидим и дълбоко в себе си със самомнение за изключителна интелигентност, той "чертае" - съдби, бъдеще и ... собствената си лайняна орис. Вътрешно рони скърби, че вместо да дърпа конци на такива като себе си, защото устойчивия му порив за властчица е обилно напоен в годините от всевъзможни характерологични притоци, все той е употребеният (във всякакъв смисъл!). И си връща на съдбата чрез присъщите похвати на полуинтелигентната си наранена в десетилетията природа - ще пусне писъмце в пощенската кутия на поредния си обект, за да го ... нарани, а той да изпита своето най-голямо удоволствие; ще сурне клюка, но ... внимателно, за да изгори друг (за него това си е проява на чистата формула на интелекта); понеже са го обучили на душевни перверзии и е чел дебелите книги на агентурната мръсотия, знае как саркастично да бодне ... обратно дори собствената си повърната хапка и да я глътне отново със странна за другите сласт. И почти никога не излиза на светло. Просто защото му е хубаво там в мрака на гнилата си коруба.

Той - светецът анонимчик. Копелето на света.

Единайсти етюд за съвременната българска журналистика (2)

zarzala — Wed, 09 Apr 2008 09:02:20 +0000

Не може да не си спомняте, че в зората на демокрацията нямаше вестник, който под почти всяка статия да не изписва, че, примерно, редакцията не е изцяло съгласна с мнението на автора, но му дава правото да изкаже личното си становище? От колко години не сте чели подобна бележка?! Бяха времена, когато журналистът на щат нямаше и моралното, и практическото право да пуска повече от един свой материал в поредния брой, днес почти всяка страница на което и да е издание се списва от кадровик и много често по бързата процедура – интернет с търсачките си е повече от всички библиотеки на древността взети заедно, с блестящия си английски навързваш набързо необходимата информация, пък today английския го знаят по-добре и от български, и наистина съвсем „професионално” редиш ред след ред. Днес щатникът в много и много от случаите признава само ... себе си, тия около себе си в редакцията и не повече от трима-четирима, които „актуалното” общество е приело за компетентни. Блестящ начин да затваряш и стесняваш кръга около собствената си персона, а директната дума за „това” е журналистическа леност, на която е много изгодно дори от финансова гледна точка да не харесва „другия”, онзи, който ... не може да ти върне „жеста”. Време на сегментиране, на европейска кастовост, на „аз на тебе-ти на мене”, на завладяване на позиции от един и същ човек на повече от една медия, за да може да въздейства с гениалния си мозък под път и над път. Но не, това в никакъв случай не е интелектуалното общество от края на 19-и до към 40-те години на 20-и век. Много просто защо – ако преди век някой излезеше от Кръга „Мисъл”, щеше веднага да проличи, ако Багряна или Йовков напуснеше „Златорог” то би било срив на списанието, срив на целия кръжец около изданието, всичко тогава е било въпрос на естетика и позиция. Днес махат заместник-главен на еди кой си вестник ... но дори не се забелязва неговата липса. Или уволняват цял главен и още двама заместници (както, между другото, не правеха и по „онова” време), и вестникът става все по-жълт, все по-едностранчив, тъй като все по-усилено се килва към „приятното и четивното”, липсва му и философия, и естетика, и нерв, и позиция. Бе, джанъм, като сте толкова умни и талантливи, та сте завзели (точно като мутрите в други сфери) цялата мера, не се ли сещате и за старата истина, че светът не може да се глътне?!? Ако зеления мозък на някои от футболните ни титани приемаме почти по дефиниция за нещо „нормално”, не считате ли, че може да се прокара и някаква релацийка и с вашето поведение, нищо че се самооблъщавате с конгениалност?!? Но не считам, че „виновник” за това е самият журналист, той веднага ще изтъкне, че го „канят” – вината е много повече на собственика на медията, който почти винаги е прикрепен или приближен до политическа партия, политическа клика, идеологемен кръжец, а днес най-вече – финансово диригентско общество, което решително се намесва в деня и живота ни, много-много повече от тъй охулената в изминалите години едновремешна партия. Каквото мисленето „горе”, такова и мисленето „долу”, ти просто „вършиш работа” някому, в противен случай си аут, сега съгласни ли сте? Уви, понякога ми се струва, че днес цензурата е много по-сериозна от някогашната, защото канавата й е по-страшна – повсеместната дикенсова икономическа принуда и катализиран свръхегоизъм и капсулираност на новопишещия вършат „необходимото” много-много по-безпощадно от едновремешните отдели „Агитация и пропаганда”.

Сега у нас ръководят хора (дори и в средните и надсредните социални нива), които специално са били на запад и нарочно са били изпратени натам с изрична цел да бъдат ръководители и да въвеждат нови идеи и отношения. В търсенето на тия нови релации една телевизия всяка събота ни дава по един час иначе хубавки документални филмчета за има-няма ... 37 „нови българи”, като скрупульозно информира зрителите си как Джордж стъпка по стъпка си оправя избата, горния етаж, двора, оградата и какво ли не, а Мацуя Кикимуши как всяка минута се радва на хубавата българска природа и как ката ден мете пред къщата си с красива българска метла... Ама такива филми правят ли се за много повече от 370 000 стари българи? И дали в Англия и Холандия някой TV журналист се сеща да заснеме поне един тъй доброжелателен филм за български граждани, отишли там съвсем не от добро?!? Истината е, че и това си е нарочна манипулация: колкото по-развличащо и отвличащо вниманието – толкова по-добре, а и не може да бъде друго, когато става въпрос за поредица от филми. „Прилагам” подобни манипулации в графата „невинни”, както към същата графа прилагам и реклами, анонси и пр. много „дребни” глупости, които въздействат на мозъка особено на децата и юношите, като белина на плат – избелващо и промиващо. В анонс към американски филм bTV ни ... уверява, че ние като зрители ей-сега „ще си присвоим (боже-боже, не знам какъв мозък трябва да имаш, за да измислиш такъв глагол в такъв контекст?!?) живота на героите на „Ориндж каунти” и ние, възседнали любимата песен „Калифорния-я-я-я”, ей-сега да литнем към ония лелеяни пространства на лесното богатство. Или пък – то не остана телевизия да не ни информира за смъртта на американския актьор Лестър кой беше, сякаш целия народ от двете страни на Балкана го лелее както пенсионер кисело мляко... Нова телевизия дори говори от наше име, т.е. от името на зрителя, и е убедена, че „той ще остане в паметта на българския зрител” и светкавично побърза да ни образова като излъчи филм с негово участие... И понеже едни и същи хора правят телевизии, радиопредавания, водят нарочни платени блогове и какво ли още не, за същия американски актьор нямаше човек, проживял детските си години, възпитан в англосаксонска култура и попрочел из американските библиотеки десетина книжки и още толкова шарени вестници и списания, да не информира задръстения читател и зрител на нашите ширини за непрежалимата кончина на Лестър н`ам кой си, между другото Бог да го прости. Тук все пак правя разлика между един Дмитрий Иванов или Миряна Башева, също англосаксонски възпитаници, и другите, които току-що обрисувахме. То не беше снобизъм, то не беше чудо. И лошото е не че го има, а че е ... много силна тенденция. Постоянна и от години. Примерите, които дадохме по-горе доказват, че тия хора дори не знаят както трябва матерния си език, което вече е недопустимо когато работния ти език е български и работиш в България, и че в дори в Щатите, при идентични условия, не само никой няма да те толерира, но и подобен подход би бил немислим. Залитането и модата заливат все повече сфери и пространства. Вече няма професия, която да не „изисква” поне два езика. Българският език и българският гражданин са си откровено дискриминирани и това се толерира – новите „проекти” да се дава път на филипинци, китайци и всякакви други, но не и на български граждани стават все по-обезпокоителни. И най-странното е, че нашите мениджъри, които уж попиват всичко от западните, прави впечатление, че в някои отношения действат много избирателно – на запад местният човек има доста повече права от чуждоземния и това е законово постановено, тук – обратното – дори и държавните институции ... апелират за „нови подходи” и е близо до ума, че явно лобират бизнеса, с оправдания, които само след няколко години, убеден съм в това, ще бъдат смешни в очите и на държавата, и на гражданите. Днес обаче не са.

Защо ще престана да купувам "Поглед"

zarzala — Thu, 03 Apr 2008 06:02:36 +0000

Беше време, когато някои от изданията на СБЖ печатаха последните работи на Емилиян Станев.

В последния си брой "Поглед" (не стига че жълтеят отвсякъде) до там стигна да публикува ... ода за ... Йоло Денев. Абе читателят, че има чувство за хумор - има, ама в тая редакция имат ли изобщо някакъв вкус?!? Не говоря за естетика, някакъв вкус имат ли? Щото на пазара много се продават и марулите, ама в тях май няма и грам естетика... Или обратното - може би в тях има повече вкус и естетика от глупотевините и на Денев, и на Тахов.

За кривото общество

zarzala — Sat, 29 Mar 2008 21:41:05 +0000

На кривото общество всичко му е криво – даже и правите ъгли.

На кривото общество дори и погледът му крив – като в криво пространство.

На кривото общество дори и прав/ов/ите закони са му криви.

В кривото общество каквото и да стане, няма да се намери министър, който да е мъж и да каже: майната му, оттеглям се, направих гаф или моите подчинени са направили гаф, значи аз съм длъжен да уволня тях, а моя милост, понеже има достойнство, е време да си вземе шапката.

На кривото общество все някой му пречи – дори и собствения му народ.

В кривите общества телевизиите още от ранна сутрин започват да ти изстискват душата като мокро пране и това го наричат „информиране”.

На кривото общество и вестниците му криви – ще те поканят на интервю за някъде, после ще го видиш и другаде, съвсем трети хора ще те информират за случката, а от ония никой и не смята, че е длъжен поне да те попита „може ли?” и за капак ще ти прасне просташко-чукундурско заглавие редом до лика на Ботйов и дори и не се сеща, че унижава самия себе си, народа си, семето си и закачва лавров венец единствено на просташкия си вкус.

В кривите общества са много ядни срещу крадците, правораздавателните органи им обръщат внимание незабавно, но в кривите пространства крадците на милиони са ... на голяма почит.

На кривото общество са му криви и преподавателите по право. Един ни дава за пример ... себе си, че кой друг – бил на 38 и имал едно дете, пък виж, циганина на 38 имал шест, че и 4 внуци. Че е прав – прав е, ама сякаш някой му е крив, че ... мъдото му едно. И от тоя чакаме европейски стратегии. Иначе се възмущава, че собствените му студенти дори и в пети курс не знаели правописа. И не се сеща, че вероятно такива са преподавателите им и в Университета, а самият той, че е невинно дете на модерния прав/ов/ интелектуален хуманизъм. И ако на студентите им липсват първите четири класа, дали на някои преподаватели не им липсват първите четири отделения на най-обикновената човещина. Иначе нямаше как да им хрумне фразата, че циганите „не могат да бъдат изтребени или изолирани”. Дори самият изговор на първия глагол вече подсказва ... съвсем определено хуманно мислене! И хуманно внушение към читателя.

На кривите общества неистово им липсват косоварите-албанци, които, без много да говорят, за 100 години стават от 200 хиляди 2 милиона и късат сърцето на Сърбия.

В кривото общество не джип бута дете, а дете бута джип и умира.

Въобще ... кривите пространства раждат ... криви държави, какво друго да раждат.

Ако живее в криво общество дори и пишещият тия редове, ясно е, не може да бъде прав.

Вметка

zarzala — Tue, 25 Mar 2008 08:18:29 +0000

По повод последната публикация получих коментар от Петър:

Наблюденията ти за новата вълна журналистика са до голяма степен верни. Редакторите имат нужда от неопитни и дори невежи журналисти, за да прокарват по-лесно политиката си. Но доста ме смути преклонението ти пред журналистиката от комунистическо време. Според мен е абсурдно да говорим за публицистика в рамките на тоталитарен режим. Според теб? (petyr.blogspot.com)

На неговия коментар (и понеже ми беше зададен и въпрос) отговорих следното:

Тук не говоря за “политически” ориентирана журналистика, а за рефлекси на журналистите и за ония нови неща, които можеха да дадат само хора много тясно свързани със секретните служби на онзи режим. Кой друг можеше да отиде до Камбоджа и да прави репортажи оттам или да прави “Всяка неделя”!!! Необходимо е да разграничаваме нещата. Преклонение към тия хора нямам. Но уважение като към професионалисти - да.

Днес ми хрумна да продължа още малко разсъжденията си, тъй като за мен стана очевидно, че някои неща отвреме-навреме трябва да се припомнят, макар в някаква степен да ми е странна тази "необходимост". Но ... както и да е.

Най-напред за "тоталитарната" журналистика и дали е възможна публицистика в "рамките на тоталитарен режим", както се изразява Петър. Е, толкова отдавна ли беше това време, та не можем да си спомним за един Солженицин?!? Нали той създаде най-добрите си неща тъкмо в такава обстановка? Или Хавел? Или Цветан Стоянов? Ако подхождаме по същия начин и в областта на изкуствата, какво, трябва да се усъмняваме, че е имало и много талантливи, и много честни хора тогава, които са създали блестящи неща?

Колкото до "политически ориентираната журналистика" - това е съвсем друга тема. За явните бездарници от времето преди Десети, които знаеха само да веят знамената и да пишат панегирици и оди за Първите, Генералните и пр. секретари изобщо не говорим, тях Историята вече ги забрави. Но имаше и талантливи хора, които в някакъв период от живота си са вярвали на ония идеи. Тях не бих корял. Имаше и хора, също много талантливи, които никога не са им вярвали и са предпочитали в определени периоди от живота си мълчанието и след това отново са писали и публикували. Тях, какво, да ги обвиняваме ли? Или може би е нямало такива?! Подобна теза е повече от абсурдна. Могат да се посочат цяла поредица от имена, и от България, които оставиха забележително творчество - и публицистично!, и литературно. Ако днес някой отрича един Далчев, или Ивайло Петров, или дори един Стефан Продев, който в края на 80-те правеше стойностна публицистика, а и много стойностни и професионални вестници, значи си затваря очите пред истината или пък ... затворен в себе си, подобна позиция му е по- ... "изгодна" или кой знае какво. Нарочно давам три много различни автори и примера, за да ви припомня реалии, различни от днешните. Това е много важно. Тъкмо тоталитарните времена не признаваха реалиите на минали времена, реалиите на различното мислене, реалиите на стойностната мисловна палитра и признаваха само и единствено онова, което в някакъв момент беше най-важното за партията им и тях самите. Подчертавам това, за да не се превръщаме в някакви несъзнателни регенерати на минал начин на мислене.

И още нещо: не можем да не разграничаваме обстоятелства и от чисто човешки характер. Примерно: талантлив човек, пък се продал. Че това не е ли валидно и днес?!? Константин Павлов е жив, нека е жив. Знаете ли какво ми сподели преди 18 години на гроба на Цветан Стоянов, направихме му тогава панихида на "Цвъро", както тогава го нарече Найден Вълчев? "Нашето поколение се продаде", това са думи на Коста Павлов. Но това съвсем не значи, че тогава не се е създавала стойностна и публицистика, и поезия, колкото и тия талантливи хора да са били не чак тъй много. Но тъй е във всяко време, не си мислете, че сега, след като може да се говори и пише всичко, има повече талантливи хора. Това е илюзията на ежедневието и самодоволството, самооблъщението на живия. Тъй че, драги Петьо, нещата не можем и не бива да ги разглеждаме нито едностранчиво, нито прибързано.

И накрая - толкова ли не се схваща дозата ирония в "Единайсти етюд..."?!?

Единайсти етюд за съвременната българска журналистика (1)

zarzala — Thu, 20 Mar 2008 05:55:30 +0000

През 80-те българската журналистика нямаше от къде да черпи нови идеи, освен от съветската – от там идваше всичко. Горбачов беше много за голяма част от интелигенцята, за някои – всичко, носехме го даже и на реверите си, съветската преса и журналистика беше стойностна, знаеща и дълбока, имаше какво да се попие от там. Беше отдавна установена традиция „проверени” съвсем млади хора да се изпращат в Москва и Ленинград да учат и които след 4-5 години се връщаха и почваха да дават акъл – явно и скрито, - в кабинети, по мегдани и в ефир. Имаше „техни” хора, пак стриктно проверени и страхотно обучени и на север, и на запад, които водеха по 12 часа пряко в телевизионния ефир предавания и които се изпращаха специално из американския кър и правеха наистина забележителни интервюта с майките на американските президенти и разказваха на българския зрител колко точно е дебела кирпичената стена на родната къща на еди кой си янки-вожд, а други сътвориха епохи в отразяването на събития в Близкия изток, Кампучия и Индия. (Няма да ги споменаваме, те се знаят, много от тях и днес поработват къде по-скрито, къде по-явно. Тия хора си струва да бъдат и преподаватели, и водещи личности в медиите, има какво да дадат на младите. Струва си да бъдат и мотори на онова, което е редно да се твори в днешната журналистика у нас). Имаше смисъл и от това, то също беше ново, то също беше, не повече, илюстрация на принципи на живот и мислене, които можеха да бъдат пример за нещо, а и да предпазят от нещо. Но тогава имаше и хора, които търсеха принципите на новото и своето, оригиналното и които отвреме-навреме успяваха да намерят частиците на това ново и да го прокарат като виждания и похвати. Те бяха умни и способни люде и оставиха следи в журналистиката, а някои - и в литературата. Бяха личности. Бяха характери. Имаха морал. (Във всеки случай и по-сериозен, и по принципен, и по-висок от сегашния). И като пишещи, и като човеци. Върхушката ги сменяше като ръководни кадри от едно издание в друго, но отиваха ли на новата си работа, те наистина търсеха и прокарваха съдържателната новост, даваха път на принципи и виждания, които бяха органични за българската публичност. Защото се опираха до голяма степен и на българските традиции – от Ботйов през Хербст и Боров.

Поради естествена еволюция обаче много от тия хора днес вече ги няма. Трусът на новите времена дезориентира дори и ония центрове, които явно или скрито и сега ръководят процесите в държавата. В журналистиката съзнателно и много целенасочено се даде път не на най-кадърните, а на люде с по-особено обоняние и със специфични мазоли в лактите, „втория” и „третия” ешелон на скритите. Те трябваше да свършат работа на точно определени кръгове. За тази цел бяха „вързани” даже към ... банки (които не случайно фалираха, а банкерите, които ги ръководеха сега живеят из Маямските потайности, други за малко да влязат в затвора, ама и тях оправдахме, а днес и едните, и другите ... забравихме какво са вършили и колко ... много са дали на, пардон, взели от, България). Останалите (т.е. балъците) само си въобразяваха, че ще оцелеят – бяха предварително обречени и доста бързо го разбраха. Все още не ми се разказва как някои вестници в годините след Десети се сваляха от печатарските машини, за да се качват други и как буквално всеки ден машинистите в печатниците биваха щедро осребрявани. Започна процесът на луда продажба на държавата, който в някакъв смисъл продължава и днес. Факултетът по журналистика стана истинско АГ за тъй наречената нова вълна в журналистиката. (За разлика от преди време, когато в новинарството се намесваха, в добрия смисъл на думата, и други факултети с доста по-духовни тежнения). Но трябваше да се приложи принцип, който да доведе до пребръщане на тенденциите – заложи се на „със стари елхи нова Коледа не става”. Нищо че най-големите и най-стари дърве бяха тъкмо собствениците и главните редактори на тия вестници и най-вече ония, които стоят зад тях. Чисто „технически” се приложи известна и изпитана формула, валидна и сега – още докато е с гладка кожа и остри боцки „колежката” от втори курс се назначава в „моя” или „ръководения”от мен вестник или списание и само след няколко месеца старите влъхви просто биват изметени от терена и толкоз. „На новото време му трябват нови лица”. Това – за пред хората. А между нас – младият човек най-напред е много по-послушен и податлив на влияние и манипулация. Нещо още по-важно – оказа се, че младите и новите нехаят за скрупули от сорта на „тоя е ченге” и „не искам да им служа”. Обратното – те дори и не крият ... желанието си да сътрудничат и да бъдат поредните пепелянки на демокрацията. Само и само да не останат без работа, а и за да бъдат подобаващо осребрени, тъй като им се дават ясни и солидни индикации за ... истините на ... живота. (В това е и главната разлика в „психологическия портрет” на поколенията, а може ... авторът и да си въобразява, кой знае...). Старата тактика е сменена: някои от тия млади буквално се подкупват с огромни за днешно време и за днешна България възнаграждения и много-много екстри. Прецени се, изглежда, че тъй е доста по-рентабилно. Че цели поколения журналисти, писатели, художници и пр. интелигенти бедстват и няма къде да се изявят – много важно, ей къде е Орландовци. (Нека не споменавам имена на живи хора, да запазим достойнството им). Тъй се подходи и с артистите – не си ли отидоха огорчени от тоя свят Георги Георгиев-Гец, Антон Горчев, Катя Паскалева и колко още икони на българската култура?! Някой да успя да се противопостави на буквалното унищожаване на дълго съгражданото национално духовно богатство? А и в кои други културни сфери не се подходи по същия начин? И само в сферите на културата ли? Да не отваряме дума за най-обикновените хорица, работили достойно и съвестно цял живот, на които днешното време, чрез новите си господари, им показа голия си задник и буквално ги изрита от живота, а те си отидоха от тоя свят с мъка в очите... То, днешното време, ненавижда тия хора, то въведе като активни нагли копелета (тук безродници, бездуховници и безсрамни тепегьози), които вършат най-мръсната работа на големите изроди в държавата.