С 30 на сто съкращения във вестниците „Труд” и „24 часа” започва постепенното изтеглане на медийната групировка ВАЦ от България. Паника тресе двете редакции. Започва битка за оцеляване на журналисти и техническия персонал. До есента една трета от редакционните колективи трябва да освободи бюрата в т.нар. „флагмани” на периодичния печат. Чистката ще засегне дори непоклатимите до момента главни редактори Тошо Тошев и Венелина Гочева. Но и това не е всичко. Двата вестника, които кой знае защо се наричат конкурентни, вече са с намален обем и излизат в скромните 48 страници. Една от причините е спада на рекламните приходи с над 2 млн. само за първите три месеца на 2008 г.

Все повече рекламодадатели се отдръпват от вестниците, чийто тираж се смъква всекидневно. „Труд” се държи на критичната граница от 70 000 бр., а „24 часа” пада до 50 000 бр. и надолу. Това е бройката, която се печата, но колко остават непродадени и се бракуват, е фирмена тайна, известна само на германската разпространителска фирма „Стрела”, оглавявана от бившия служител на Държавна сигурност Тодор Атанасов, който се представя за бивш дипломат.

Драматичното състояние на рекламата в голяма степен се дължи на „усилията” на рекламната шефка Мелания Рашева, която от сътрудник в някогашната многотиражка „Кремиковски металург” и секретарка се превърна за една нощ в рекламен специалист. Всичките й опити да съживи интереса на рекламодателите към „Труд”, „24 часа”, „Жълт Труд”, „Нощен Труд”, „168 часа”, „Фермер” и още няколкото издания на ВАЦ се провалят тотално. Опитите за реанимация с незаконното продаване на книги и CD по реповете, също не дават резултат. Но това е само част от проблема. Истинската драма е в модела на управление, наложен от Тошо Тошев и Венелина Гочева.

В редакциите като ток преминава и новината за сливане на двата „флагмана” в един. На първо време обединението ще започне с това, че различна ще остане само информационната част на изданията. Всичко останало ще бъде еднакво.

Голямата чистка щяла да стартира първо в екипите в провинцията, които ще бъдат трансформирани в кореспондентски бюра с по няколко човека, които ще захранват редакциите в София и ще пълнят някакви странички в областните центрове. Тошев и Гочева вече са набелязали кои хора ще бъдат натирени, но пазят списъците в тайна, за да не избухне недоволство. От сега е ясно, че ще се спасят най-близките на ръководството.

От 1 септември 2008 год. било възможно да спре издаването на „Нощен Труд” и „Жълт Труд”, които отдавна са в криза. До месец ще се реши и съдбата на „168 часа”, който бе изоставен от едни от най-добрите си журналисти. Те напуснаха преди няколко месеца, несъгласни с жълтия модел на списване, както и с поръчковите материали, които се публикуват във всеки брой. Главният редактор Николай Пенчев така и не могъл да ги спре нито с обещания за по-високи заплати, нито със заплахи, нито с някакви нови идеи за съживяване на вестника, създаден някога от Петьо Блъсков и достигнал по негово време невиждан за българския медиен пазар успехи.

Съдбата на Тошо Тошев щяла да се развие в две посоки. При първият вариант той си тръгва, плаща му се обезщетение и му се изкупуват акциите от вестника, които той притежава. Така постъпили германците преди време с неговия първи заместник Николай Стефанов, а след това и със Захари Главчовски, основателят на „Анто Труд”. Все още не е уредено положението на Пламен Каменов, който също има малък дял и който бе изхвърлен от главното редакторство във в. „Нощен Труд” и бе настанен на синекурна длъжност във Вестникарска група България, както се нарича ВАЦ тук. Втората възможност за Тошев е да убеди германските собственици в Есен, че е в състояние да ръководи нов продукт, сбор от „Труд” и „24 часа” – нещо като „24 часа Труд” или „Труд 24 часа”.

В същото време упорито се говори, че Венелина Гочева е пътувала тайно до Есен и е предложила услугите си на издателите, като обещала да създаде мегаредакция и мегаиздание, ако дадат на нея поста общ главен редактор. Никой обаче не взел насериозно думите й, твърдят преводачи, които посредничили в събеседването. Не помогнали и обещанията, че ВАЦ ще продължи да се ползва от закрилата на президента на България, министър-председателя, както и на бъдещия премиер Бойко Борисов.

Усещайки недоверието на собствениците Гочева решила да си осигури бъдещето с посланически пост. Дори се похвалила пред свои близки, че Георги Първанов й дал дума да я направи дипломат в някоя от големите ни мисии, най-вероятно в Москва. Този вариант бе описан още преди време от в. „Уикенд”, но бе опроверган в писмо от ВГБ. То обаче не бе подписано от германския управител, а от прокуриста на пресгрупа „168 часа” Лъчезар Павлов.

Има и трети вариант, който бил възможен засега на 50 процента. Това е Никола Кицевски, сегашен първи заместник на Тошев и шеф на издателска къща „Труд”, да поеме обединеното командване. Като дългогодишен журналист, той би могъл да се справи, смятат служители на ВГБ, визирайки опита на Кицевски, натрупан като кадър на БТА и бившата Държавна сигурност.

Този вариант обаче криел риск от протестна реакция в „часовете”, където любимецът на Венелина Гочева - Борислав Зюмбюлев – щял да остане на сухо. Освен него ножицата на съкращенията щяла да обхване и други заместник главни редактори, които сега си живеели перфектно с големи заплати и нула възможности.

Решението на ВАЦ е начало на изтеглянето на групировката от България. Икономическите показатели спадали, което не се харесвало на собствениците. Освен това централата в Есен била задръстена от сигнали за корупция и конфликт на интереси в ръководствата на двата всекидневника. Намеренията на групировката били да се свият постепенно изданията откъм човешки ресурс, да се намалят обемите им, през което време да се подготви за продажба Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”. Германците придобили великолепната сграда на пъпа на София по доста криминален начин от някогашните собственици на „Работническо дело”, а след това на „Дума”. Вече се чували гласове прокуратурата да се заеме с тази тайна приватизация, която е ощетила държавата и българския данъкоплатец с милиони. За да избягнат скандалите, ВАЦ щели да се изтеглят и да оставят тук обединения нов-стар вестник, чрез който да прокарват своето влияние в политическите и бизнес кръговете в България. Не остана и помен от грандиозния план на германците да развиват вестникарска индустрия с откриването на супер печатница във Варна. Проектът претърпя тотален крах, а машините, които бяха докарани от Германия, отпътуваха за Хърватска. Равносметката е загубени милиони от погрешни инвестиции и още по-погрешни разчети.

В момента в „Труд” и „24 часа” работят по над 170 души журналисти, които воюват всеки ден със зъби нокти да си вкарат дописките в броя. Раздутият щат е дело отново на двамата главни редактори, които ползват реално труда на 30 качествени редактори и репортери, а на останалите бройки се разчита за обслужване на различни интереси. Това отдавна създава напрежение в редакциите, но поради страх от изгонване, много от журналистите си траят. Съкращенията обаче ще засегнат точно кадърните и професионалистите, защото другите, които са от т.нар. приятелски кръгове до шефовете, няма къде да си намерят работа, а никой не би ги взел, коментират кадри от двата вестника.

В момента във ВАЦ тече и вътрешна ревизия за извършените ремонти през последните години в Полиграфическия. В Есен получили сигнали от служители в София, че управителите от българска страна Тодор Атанасов и Пламен Тенев са злоупотребили с огромни суми покрай ремонтите и закупуването на нова техника. Имало съмнения, че са наливани пари във фирми на техни близки, а събираните оферти били фалшифицирани като подставени фирми завишавали нарочно цените, за да спечелят правилните фирми. Далаверата обаче била на път да бъде разкрита. Подобно било положението с транспортните разходи, брака и командировъчните на някои журналисти и началници.

Става дума за опозицията, както се досещате. По-точно - за нейните национални особености. Заради които превъртането на властовата рулетка отдавна наподобява въртене на стара баница - достатъчно раздърпана и нахапана.

За кой ли път сме свидетели как бавно, но сигурно отшумяват призивите за принципно разбирателство по основни национални въпроси, които да консолидират опозиционното говорене, за да стигне то в приличен вид до избирателите.

Това, че тези дето управляват крадат, е отдавна известно. Ама не стига. Хората, които все още гласуват, имат право да знаят - кой за какво се бори на политическата сцена. Вместо това наблюдават дребнави спорове - за ползата от напускането на парламента, кога да излезем на площада и комични призиви за неплащане на данъци. Като че ли в България някой се е засилил да ги плаща - достатъчно е да погледнем анемичния дял на прякото облагане в приходната част на бюджета.

Справедливостта изисква да кажем, че за обща опозиционна платформа пръв заговори лидерът на “Атака” Волен Сидеров. По-късно се присъединиха “Герб” и другите от опозицията, но с известни уговорки, както винаги става у нас. Тази нерешителност доведе “Атака” до характерните за нея импулсивни действия и тя излезе на площада. По принцип - няма лошо. Но се съмнявам, че президентът Първанов ще си го премести от другата страна - кабинета има предвид. За да не му вдигат гюрултия под прозорците.

Първанов, който на пръв поглед демонстрира завидно хладнокървие, всъщност е доста притеснен от политическата картинка в страната. По тази причина се опитва да въведе някаква плаха мажоритарност в изборното законодателство. Усилия, за които всички дълбоко му съчувстваме. А парламентарното представителство си е за оплакване - социалисти, които всъщност са социалдемократи /но и това не е сигурно/, радикални националисти, постоянно етническо присъствие и слаба десница с добър интелектуален потенция, но какво от това. Вън от парламента е партия “Герб”, на която социолозите отреждат второ, че и първо място в бъдещото народно представителство. Ама кой вярва на социолозите в днешно време?

ГЕРБ си имат лидер като слънце и той вероятно ще ги изведе на по-предно място. Особено ако партийните физиономии на НДСВ, СДС и производни продължат да линеят. Друг е въпросът, че освен лидер, те трябва да изкарат на сергията и някаква програма. Това, което видяхме неотдавна като икономическа платформа, беше толкова свъхлиберално, че даже либертиянците си подсмиваха под мустак. Удивителната способност на Борисов да печели избори може да му изиграе лоша шега, ако в най-близко време хората не видят разписани няколко ясни послания и ангажименти. Не стига само дежурното: “ГЕРБ като дойде на власт, това няма да го допуснем”. Гаранция-Франция, казваме в такива случаи.

Миналата седмица Валери Найденов ни поднесе един любопитен текст в “24 часа”, където разсъждаваше върху консерваторите, либералите и фалшивото сирене.

Тук ще цитирам части от това остроумно есе, като се надявам, че не ги вадя от контекста.

“По принцип самото членство на българската десница в ЕНП е едно голямо менте. В тази интегрална европейска организация членуват партии, които се отличават с едно - те са крайно консервативни и имат корени в църквата, предимно католическата… В България обаче консервативната сила е БСП. От СДС, ДСБ и ГЕРБ се очаква тъкмо обратното - радикални либерални реформи. СДС и консерватизма са като огъня и водата.”

Тук ще си позволя някои забележки.

Първо - БСП може и да е била някога консервативна сила, ама доста отдавна. По времето когато Жан Виденов се опитваше да резервира икономиката и особено енергетиката в полза на националния капитал. По тази причина му отрязаха главата с активното участие на либералите от собствената му партия. Друг е въпросът, че за самите консерватори понятие като “ляв консерватизъм” не съществува, тъй като за тях това означава само едно - комунизъм. Може би поради страха от този именно етикет социалистите вече години наред се опитват да вземат либералния завой и за малко наистина да го вземат с въвеждането на плоския данък. Напоследък им стана ясно, че са се похлъзнали и дават на заден. Но ако бяха наистина консерватори, трябваше да дадат на заден още преди въвеждането му. Вместо това, Сергей Станишев направи една свръхлиберална изцепка - как ще въведе данъка, при това без необлагаем минимум, тъй като той противоречал на самата идеята за плосък данък. Да ама сега ще трябва да се върне чак до 1938 година, когато в САЩ окончателно са изяснили въпроса с необлагаемия минимум:

“За равнище на доход, по-ниско от сумата за съществуване, пределната полезност (на дохода) клони към безкрайност. Следователно получателят само на доход за съществуване има данъчен капацитет (възможности да плаща данък) равен на нула; и всяко посегателство върху неговия доход ще му коства живота.” Fagan, E.D., Recent and Contemporary Theories of Progressive Taxation, Journal of Political Economy, vol. 46, 1938, p.459.

Второ - десните у нас малко пресоляват манджата като се кичат с някакъв двоен медал за заслуги - хем десни, хем консерватори. Нека да сме наясно, че консерватизмът е набор от преди всичко морално-етични принципи за политиката и по тази причина не стои в плоскостта ляво-дясно. През целия период на прехода нашите десни действуваха като ултралиберали, до степен на разпасаност. Като започнем от пасионарното недомислие на Филип Димитров “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара!” и стигнем до такива утилитарни и слабоизвестни истини като, например, необратимото разрушаване на мелиорациите и напоителните системи в България. За чието възстановяване днес, по груби изчисления ще ни трябват 4 милиарда лева.

Трето - Валери Найденов твърди, че Европа очаква от нашите “десни” да проведат радикални либерални реформи. Доста спорна констатация. По моему те до такава степен ни се нагледаха на либералното реформаторство /и ляво и дясно/, че накрая спряха парите. Както и да обръщаме страниците на “черновите” и “беловите” от последния доклад, няма как да не видим, че европейците считат модела на прехода за сбъркан.

Между редовете на всички тези писма и доклади се вижда само една дума и то с големи букви - RESTART.

Що се отнася до оценките за злокачествените сраствания между политическия елит и мафиотизираната бизнес среда, то тук въпросът е далеч по-сериозен. И никакви изказвания на премиера, че “ние още се учим и затова правим грешки” не предат при това положение.
Ако си представим консерватизма като един мъдър и по тази причина богат човек, той би ни посъветвал следното:

“Престанете да разрушавате страната си посредством либерални експерименти и социално инженерство. Погледнете в собствената си стопанска история и ще видите, че сте имали немалко години на възход. Помнете, че от разрухата най-напред се облагодетелстват мародерите. Които, както по всичко личи, са ви се качили на главата. Опитайте да ги махнете или поне да ги натикате в дупките откъдето са излезли. Ако се наложи, променете конституцията и въведете ценз за влизане в политическия елит. Преди всичко образователен, тъй като там сте направо за оплакване. Не позволявайте на този елит да се отклонява от типичните за вас национални и религиозни ценности. Започнете активно да създавате и подпомагате средната класа. Дайте шанс на дребния производител и семейството като икономическа единица.

Ама не на семейство Велчеви. Те са тръгнали по пътя на голямата глобализация и по тази причина ще минат и заминат. Даже няма да си ги спомняте. Все още имате шанс. Желая ви успех!”

Удивителното в този въображаем монолог на типичния консерватор е това, че отделни изречения от него присъствуват в програмите на почти всички опозиционни партии. В идеята на ГЕРБ за създаването на икономически и информационни клъстери. В проекта ДСБ за национално автономна и силна демокрация, дори в програмната привързаност на АТАКА към националните ценности. А вероятно и в програмите на други субекти от десния спектър.

Горчивата истина е, че всички те не успяха и вероятно няма да успеят да интегрират тези идеи в една бъдеща консервативна платформа. Поради което ще трябва да дойде интегратор отвън. И той вече е почукал на вратата.

При това положение - типичният консерватор би казал следното:

Жалко, как е възможно една толкова пъстра опозиция да позволи социално-политическо инженерство отвън. Нямат ли национално достойнство!

Ето защо в специализираната литература типичният консерватор се определя като прагматичен идеалист. При това богат.
А ние тук - като либерални материалисти. При това бедни.

—————————————————————–
Още по темата: БЪЛГАРСКИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ -
НА ГОЛА ПОЛЯНА И НА ОБРАНО ЛОЗЕ

Благодарение на Джемини имаме качено в интернет интервюто на Виктория и Беатрис за вестник 24 часа, дадено на Ирина Асилова.

“Беатрис е на 36 г., родом от Памплона, Испания. Виктория на 30, родом от Благоевград. Двете се запознават преди 5 години, когато Виктория, тогава детегледачка, се опитва да узакони престоя си в Испания, а Беатрис е кметица на малкото градче Сан Мартин де Ункс в северната испанска област Навара. В момента Беатрис работи като одитор, занимава се със строителен контрол, сигурност и безопасност на работното място, социална отговорност и околна среда. Виктория е модистка, има собствено дизайнерско ателие. Двете са женени според испанските закони, които през 2005 г. узакониха еднополовите бракове. В редакцията на „24 часа”, дойдоха хванати за ръка, с венчални халки и се държаха като младоженци.

Години крих,че съм лесбийка, на село вече знаят, казва българка с испанска съпруга…” и нататък тук.

Не ,че искам да съм пристрастен ,но Варна си е най-хубавия град в България. И то не само през лятото и пролетта !! Както показва това проучване на “Дарик Радио” и “24 часа” Варна е най-добрия град за ЖИВЕЕНЕ. Е аз трябва да се радвам ,че съм живял около 20 години там.

Тези дни животът малко минава покрай мен без да му обръщам много внимание, ама на тази статия, която откририх в блога на Марфа , няма как да подмина. Да се смееш ли, да плачеш или по скоро да се пулиш безумно на творението на авторът от 24 часа.

В резюме Интернет потребителите в България са 1000-2000 броя според изследване на интернет доставчиците, болни шизофреници, родени на село и черни. Ние е сме и, Вие да скъпи ми блогъри, потенциални убийци, прикрити сексманияци, явно всички доносници на ДС се крият сред блогърите и форум потребителите. Всеки, който ползва ник е Анонимен в Интернет, а Анонимните тук трябва да бъдат наричани влечуги, защото “техните писания са най отровни, а злото е най отчетливо”. Нуждаят се/ нуждаем се от специализирана помощ защото сме социопати, които “зарязват семейства, алкохолизират се, и извършват битови насилия”. Използването на псевдоним в Интернет е “мутренски похват”.

цъкни върху за реален размер

Така статията продължава все в този дух. Питам се къде авторът е открил своите източници. Никой ли в този вестник, който е одобрил статията няма поне мъничко Интернет култура. Предлагам на авторът и редакторът му задружно да скъсат дипломните си за журналистика и да вървят да пасът овце.

Във какъв облик е представено българското Интернет общество в подобни писаници? Ако се опитам да обясня на старата си баба,която е редовен читател на 24 часа : Здрасти бабче, аз съм блогър. Какво ще си помисли милата, ако е прочела статията и ще се превърна ли аз в очите и черно интернет влечуго.

Не можем да отречем, че агресията в Интернет неотсъства, но не е чак на толкова фрапиращо ниво. Просто интернет обществата повтарят реалният свят и всички аспекти от човешките взаимоотношение присъстват и тук( интернет) и там(real word). Някой се чувстват толкова удобно под образът на Анонимният, че забравят границите на моралните взаимоотношения. Ако си разумен бързо се научаваш на игнорираш агресията.

Да подчертавам, че всичко, което пише в тази статия са безумия няма смисъл. Но може ли един съвременен български ежедневник да публикува подобен материал. Страстта към сензации е разбираема, но да сравняваш анонимните потребителите на Интернет с анонимните убийци! Мисля, че всеки блогър има право да ги осъди за клевета