Щяхме да ходим до Тасос за 24-ти. Със любимия ми съпруг, сина ни и Приятелката ми с гаджето си. Но не отидохме, защото кучката ни умря, ударихме колата и изключиха детето от училище. Много ми липсва кучката. Дори в тази история, в която всичко е свързано и чака своето продължение, само тя повече няма да участва. Чао, миличка.

Но пък детето ще кандидатства в математическата.

Отказахаме резервацията за Тасос и за сметка на това се напихме, всички без детето, което отиде при баба си и дядо си. После дадохме ключа от вкъщи на приятелите си, защото те имат своите причини да си лягат рано. Ние с любимия, двама заблудени французи и Абсолютно Най-готината не-Барманка на тази ваша планета, затворихме Бара и отидохме да хапнем. Нали сега сме на море, решихме. Приятелите ни вече са в квартирата, а ние ще посрещнем изгрева. Не можахме, защото когато излязохме от кръчмата беше 8 сутринта.

1-ви ден. Съгласно устава.

Станахме рано следобед и заехме шезлонгите на терасата. За щастие тя е голяма, голяма и предоставя достатъчно простор за въображението. „Друго си е на морето”, казвахме си, времето ту се влачи, ту се забързва, дори се върти понякога, но на кого му пука. 

До нас има строеж, без почивен ден.

- Все едно сме на Съни Бийч – казах на Приятелката си. - Не е първият ми избор на курорт, но по-добре, че дойдохме. Тя мързеливо се съгласи.

Следобеда се изнизваше; поиграхме Скрабъл, ядохме остатъци от хладилника, после и други неща и се хилихме почти на всичко. Към 7 се сетихме, че сме пропуснали следобедните коктейли и започнахме направо с уискито. После и любимия ми се събуди, а Приятелят на Приятелката ми наистина замина за Тасос, но по работа.

Вечерта мина Бившият ни Съсед за Цял Живот с гаджето си. Той е художник. Казаха, че заминават на пленер. Не знаех, че пленерите са оцелели след соца. Самата дума е като порта към друга действителност. Аз не минах през нея, но определено усетих течението, когато се отвори. Затова се завих с одеалото си – вечерите на морето са хладни.

2-ри ден. Щастие.

Нямам идея какво правихме през деня, но беше готино. По някое време Мама докара сина ми. После дойде и неговият Най-добър Приятел. Играха на някакви шумни игри, но ние не ги чувахме поради строежа, Скрабъла и ментата с лед. После звънна Нашият Най-добър Приятел да ни покани на гости. Казахме му, че не можем да отидем, защото сме на море.

- Е, колко му е до съседната палатка? – възрази той, а ние не можахме и по-късно тръгнахме.

Пред строежа децата спряха и надраскаха нещо на оградата с черен спрей. Най-добрият Приятел е художник, всъщност, и драсканицата изглеждаше доста добре; приличаше на надпис. 

- Какво е това? – попитах.

- Графити. - гласеше гордият отговор.

- Това ми е ясно, питам какво означава.

- Това е таг.

- Моля? – това сме ние с приятелката ми, в хор.

„Век живи, век учись.” - казват братята руснаци. Оказа се, че това е нещо като графити подпис. Осветлиха ни и за много други подробности, надпреварвайки се да говорят един през друг. Например, ако сложиш таг на графита си, последния става неприкосновен за гилдията. Никой не може да драска отгоре му - нито да го съсипва, нито да го подобрява. Вероятно ако го направи, ще гори в ад, пълен с прясно боядисани огради, но до края на света няма да пипне спрей. Или по-гадно, спреят му все ще се оказва безцветен, или още по-гадно – каквото и да се опитва да изпръска с него, все ще излиза тага на осквернения колега. Ще спра до тук. Ясно е, че бих се радвала на бляскава кариера като демон. 

После минахме покрай НДК. Под пилоните имаше естрада с надпис „Младежки фолклорен фестивал - Поморие” или нещо подобно. Застанахме отстрани и позяпахме как съвсем дребни дечурлига, облечени в носии пеят народни песни.

-  Сладки са. – казах на сина си.

- Да. Виж обаче фона. – и посочи зад тях.

На екрана върху НДК се виждаше огромна чалга-кака, с огромни чалга-цици и премрежен поглед. После кадъра се смени. Кефи ме как сина ми забелязва такива неща. Казах му го.

- Ама, са ги научили да пеят тези дечица. – добавих, в опит да оправдая света.

Най-добрият Приятел веднага ме опроверга.

- Ами! - каза презрително. – Научават ги да пеят, но не ги научават как да се държат на сцената. И после като излязат всичко се скапва, почват да се борят с микрофона, а половината песен не се чува.

Какви философи се извъдиха само. Но мен не могат да ме трогнат. Аз съм на море.

После на светофара на 5-те кьошета спасявахме едно коте. Мяучеше истерично изпод един клекнал ситроен и решихме, че се е заклещило. Приятелката ми легна жертвоготовно до колата и започна да ровичка под нея без замисляне. Такава е тя. Решителна и енергична, но най-хубавото при нея, освен усмивката и краката е, че е абсолютли рилайъбъл. Тя е обратното на онези, които вечно се наемат да вършат всичко, а докато се усетиш ти лежиш под колата, а те ти викат „Дай малко по навътре! Хвана ли го?!”. Оказа се фалшива тревога. Котето се качваше и слизаше изпод шасито поне три пъти, докато установим, че ни прави на маймуни както само една котка може.

Нашите Най-добри Приятели ни посрещнаха облечени в морски дрехи и с бижута от миди на конец. Герданчето на Малката Щерка има закопчалка от кучешки зъб на куче.

- Татко ми го направи. – похвали го тя.

- Да, – потвърди той скромно – когато бяхме на Иракли. Айде, почвайте да търсите съкровището.

На масата бяха натрупани миди, рапани, морски камъни и пясък. Имаше дори морско конче и морско дяволче. На такива места винаги има скрито съкровище, логично е, затова веднага се зарових. Намерих почернял сребърен пръстен с бял седеф. Първото което си помислих, е че няма да ми стане, защото пръстите ми са като кебапчета и ми тровят вегетарианския живот. Но щом понечих да го сложа на пръста си той просто се плъзна и залепна там.

- Ама наистина ли е за мен? – не ми се вярваше.

- Нали ти го намери.

Щастието е толкова неописуемо.

После вечеряхме и пихме и гледахме „Червената шапчица”, а децата седяха на първия ред и се обръщаха на най-смешните места, за да се смеем заедно. Лабрадорът ми се лепна и аз го галих през цялата втора половина от филма и малко си поплаках за кучката. Освен на най-смешните места.

3-ти ден. Ананаси и шкембе-чорба.

Към 12 сутринта изпълзяхме от леглата и седнахме на кафе, на терасата. Четохме Тери Пратчет, наум и на глас и се кискахме със споделена радост.

Следобед Приятелката ми трябваше да излезе. Това е дупка в морето. Реших, че щом така и така не сме на море, можем да свършим малко къщна работа. Пресадихме лимона и като цяло направихме някакво безмислено рокадо на бурените, които растат в саксиите ми. Тука има тука нема. Крайният резултат обаче си го биваше. После ходихме до пазара, и се нарамихме с една внушителна купчина плодове. След малко пак щяхме да се върнем на морето. А там се ядат плодове, всеизвестно е. На връщане, синът ми, който винаги има здрава пръчка под ръка, отново изобрети кобилицата и с нейна помощ гордо домъкна всичките 10 торби сам до вкъщи.

Приятелката ми се върна, с нея и морето, и заедно изядохме плодовете. Научих се да режа ананас, не е кой знае каква философия, но ако е скапан си е загуба на време. После и любимият се прибра, още от снощното гостуване.

- Понякога си струва да се напиеш като змей, за да се насладиш на една истинска шкембе чорба. – му казал Нашият Най-добър Приятел, вместо добро утро. После излапали чорбата.

Вечерта е тиха и чака раздялата. Седяхме си кротко, вече не ние се пиеше, а Скрабъла така се закучи, че чак на мен ми писна. „Вчера „иху”, днеска тихо”, казва една друга приятелка.

4-ти ден. Сбогуване.

Тя напусна морето първа. Докато събираше багажа, сина ми я попита:

- Няма ли да спиш тук довечера?

- Морето свърши. – отговори тя.

- А, вярно… – децата умеят да са щастливи навсякъде.

После и ние прекрачихме обратно в реалността. Бяхме си вкъщи, на терасата. Обикновена неделя.

Епилог за съкровището.

Две седмици по-късно, в същия онзи Бар, седнах до един Математик. Веднъж го бях попитала още ли обича матемаматиката толкова много.

- Не съм срещал по-красива жена – каза тогава.

Припомних му го и споделих, че съм разказала на сина си за разговора с него. Използвах го за нещо като любопитен акцент към речта ми в полза на кандидатстване в математическата. Тази новина, кой знае защо, го вбеси.

-Ти си го накарала да кандидатсва?!! – френетично се разкрещя той. – ТИ!!! Да ми се махаш от очите! Това човек го избира сам! САМ!!! – чак пяна му излезе на устата.

Обърнах му гръб, защото и той ми обърна. Абсолютно Най-готината не-Барманка се усмихна, както само тя може и ни доля чашите.

- Я да ти видя пръстена. – обади се примирено Математикът, когато вдигнах моята.

- Това е пръстен от съкровище. – осведомих го. – Намерих го…

- Виж сега, трябва да ти кажа нещо, което да предадеш на сина си. Ама непременно и дословно. Нещо… математическо. Абсолютно дума по-дума. Ясно ли е?

Само кимнах, каквото и да кажех, щеше да изглежда като мрънкане на фона на неговия патос.

- Дай пръстена! – заповяда ми той.

Свалих го и го сложих на бар-плота, а той откъсна капака на кутията си с цигари. Постави я изправена на педя от пръстена и размаха бясно капака, като успя да застраши очите на Всички, моите и собствените си.

- Значи, нека да дефинираме едно общо пространство, което съдържа съкровище – и посочи пръстена – и нас, които го търсим. – и побутна цигарите. – Но то е скрито! – тук повиши глас и драматично хлопна капака на кутията върху пръстена.

- А-хаа… – казахме Всички засрамено, съвсем като Мечо Пух.

- Сега нека да дефинираме едно подпространство, в което между нас и пръстена има един единствен тесен тунел.

-  Колко тесен? – поинтересувах се веднага. Той млъкна и се загледа през прозрачната ми глава.

- Не, не е тесен. – размисли. – Широк си е, и е висок 5 метра. Кажи ми, има ли вариант, в който ние не стигаме до съкровището?

- Не. – пробвах се аз.

- Точно така!!! – разподскача се на стола и добави – Ние винаги тръгваме напред. И винаги стигаме до съкровището! Непременно кажи точно това!!! Дословно, разбра ли?!

Ето, де. Казвам го.