Младите комунисти и комунистки са по-интересни. Те са доста разнородна маса. Някои от тях вярват в татовия комунизъм, защото семействата им са извлекли облаги от този режим или просто са живели съвсем добре по него време. Нещо като дядо-комунист, татко-комунист и внуче-комунистче.
Други искат комунизъм / социализъм, защото са пределно разочаровани от българската версия на демокрацията и са намразили капитализма като уродливо явление.

[caption id="attachment_79" align="alignleft" width="300" caption="Младите социалисти (сн. bsm.bg)"][/caption]Аз рагледах сайта на младите социалисти - съвсем приличен, подреден сайт. Там има образци на нормална мисъл, на някакви съвсем естествени човешки стремежи. Има също и някакъв дух на противоречие, защото тяхната партия-майка - БСП - не се реформира и не се отрече от БКП. Пък, види се, измежду тия млади хора се прокрадва известна доза критичност към "липсата на лична и обществена свобода, номенклатурните управленски механизми, съветския експеримент в България" (не знам дали не е само формално).
Предлагам ви да се позабавлявате с това включване по темата от домашната видеотека на един образ, който почти винаги ме развеселява - г-н Грънчаров:

(Оригиналното заглавие на "лентата" гласи: На Бузлуджа: “Искаме си социализъма!”)

Така и не разбрах какво е TAV, но очевидно членовете на италианската компартия никак не го харесват- насред Пиза има десетки стени с все същия надпис: NO TAV!

Очевидно някои хора в западна Европа могат съвсем серозно да споменават думите “свобода” и “комунизъм” в едно и също изречение

Израело-палестинския конфликт в червено на стената на стара пизанска къща. Явно някой в тоя град не обича Ариел Шарон.

Ако разбирам правилно, някои хора пък не са доволни от качеството на предлагания на местния пазар фашизъм.

А ето ги и капиталистите: "Италия, казват те, е курва. Всичко [да е] частно!"

"Russia is the best" пише на върха на Дуомо. Честно казано, очаквах да видя някъде да се спотайва Гоцето с кариран каскет и черен маркер в ръка

Неуморими, братята сърби рисуват по стените на цяла Европа. Забележете неуместната употреба на знака за равенство. Винаги съм си мислел, че в най-добрия случай Косово е част от Сърбия.

За десерт: някой се е покатерил до върха на Дуомо във Флоренция за да каже “не на циганите”

БСП В БЪЛГАРИЯ:

- страната е на последно място в Европа по доход на населението и покупателна способност.
- страната е на първо място в Европа по повишение на горивата за последните 6 месеца.
- страната е на първо място по инфлация в Европейския съюз.
- страната е със 800 млн. лева спрени субсидии от Европейските фондове.

- в страната арестуваха баба, защото открадна кепапче за 49 ст. от глад.

БСП В ПЕРНИК:

- Перник е на предпоследно място сред общините в страната по спечелени и реализирани европроекти. На последно е Радомир. Пак червен.
- Перник се задушава в замърсяванията на ТЕЦ Република. Управляван от червен алкохолик, протеже на Ненко Темелков в Комуналстрой, бивш негов "говорител".
- Перник щеше да закрие училището, което се представи най-добре на Държавните Зрелостни изпити в областта - езиковата гимназия - в топ 20 на гимназиите в България, според МОН. Искането за закриване бе, за да се "усвои" сградата от заинтересовани лица.
- в Перник каменни кариери застрашават живота на всички нас, като крият громна опасност за яз. Студена, само защото Иван Димитров - областен управител и Ненко Паметника, взимат процент от печалбите.

- в Перник се случват още много много мърсотии и мизерии спрямо перничани, за които повечето от вас дори не подозират...

ДА КАЖЕМ СТОП!!!

И комунизмът съвсем естествено се вписва в границите на тази сентенция. Нещо повече, той е един от най-напрегнатите и най-значимите моменти. Комунизмът стои в центъра на епичното платно на краткия двадесети век, който започва през 1914 г. и завършва в Москва през 1991 г. Комунизмът, за който говорим няма нищо общо с възвишените идеи на Платон в „Републиката” и на Томас Мор в „Утопия”. Това е реален комунизъм, който съществува в определена епоха, в определени държави, олицетворен от вождове като Ленин, Сталин, Мао, Хо Ши Мин, Кастро. За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност.

Престъпленията на комунизма не са подлагани на оценка нито от историческа, нито от морална гледна точка. Но за какво става дума, какви са тези престъпления? Не е възможно изчерпателно да се посочат многобройните престъпления срещу морала, човешката цивилизация и националните култури, които съпътстват комунизма в цялата му история. Сталин разрушава стотици църкви в Москва, Чаушеску унищожава историческото сърце на Букурещ, за да издигне мегаломанските сгради и булеварди; Пол Пот събаря камък по камък катедралата в Пномпен и оставя джунглата да погълне храмовете в Ангкор; по време на маоистката културна революция безценни съкровища са унищожени и изгорени от червените кхмери. Но колкото и да са страшни за засегнатите нации и цялото човечество тези разрушения от гледна точка на бъдещето, нищо не може да се сравни с масовите убийства на мъже, жени и деца.
Въпреки цифрите, които са приблизителни, занижени и изискват още множество уточнения, може да се направи равносметка, която дава представа за размерите на феномена и позволява да се проникне в сериозността на проблема:
- СССР – 20 милиона убити,
- Китай – 65 милиона убити,
- Виетнам – 1 милион убити,
- Северна Корея – 2 милиона убити,
- Камбоджа – 2 милиона убити,
- Източна Европа – 1 милион убити,
- Латинска Америка – 150 хиляди убити,
- Африка – 1 милион и 700 хиляди убити,
- Афганистан – 1 милион и 500 хиляди убити,
- международно комунистическо движение и комунистически партии, които не са на власт - десетки хиляди убити.
Общата сума се доближава до сто милиона убити.
В тази таблица не могат да бъдат отразени специфичните за всяка страна измерения на феномена. Безспорно е, че „палмата на първенството” се пада на Камбоджа, където Пол Пот за три години и половина убива по най-жесток начин, чрез глад и мъчения една четвърт от населението на страната. Маоисткият опит от своя страна, поразява с размерите на засегнатите маси. Колкото до опита на ленинска и сталинска Русия, той смразява кръвта със своята експериментална, но напълно обмислена, политическа логика.
Други престъпления са тези срещу мира. Сталин извършва престъпления от този тип, когато преговаря тайно с Хитлер и подписва двата договора от 23 август и от 28 септември 1939 г. за разделянето на Полша и присъединяването на прибалтийските държави, Северна Буковица и Бесарабия към СССР. Както и когато напада Финландия на 30 ноември 1939 г. Неочакваната атака на Северна Корея срещу Южна Корея на 25 юни 1950 г. и масираното настъпление на армията на комунистически Китай са престъпления от същия тип. Комунистическият преврат в Афганистан доведе на 27 декември 1979 до масирана военна намеса на СССР, избухна война, чиито пламъци още не са угаснали.

Това са само част от меко казано, безбройните престъпления извършени от комунистите. С усилие на въображението си трябва да се опитаме да разберем, какво е представлявала тази огромна трагедия, която ще продължи да дава отражение върху историята на света и през идните десетилетия.

Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди "Бер­тел­сман" (1997) и Ада­лбер­т фон Ша­ми­со (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007). В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания на българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас. На български език са още издадени книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“, където спечели две награди. В програмата на филмовия фестивал участва и документалния филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като Вашите?

Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене - във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.

Наскоро тук излезе и книгага Ви „Кучешки времена. Революцията менте - 1989“. Защо чак сега се сетиха българските издатели, след като на немски книгата излезе през 1999 г.?

Да, това е едно от доказателствата за някаква промяна - днес е възможно книгата да излезе, а през 99-та не беше. Вие живеете тук и вие трябва да ми кажете, защо преди е било невъзможно. Но тогава направихме едно представяне в „Гьоте Институт“, имаше 300-400 души и някои от тях попитаха, защо книгата не излиза и на български. Тогава една жена стана и каза, че работи в издателство и смята, че ако някой публикува тази книга – няма много дълго да остане издател. Това беше преценката на човек, който работи в тази индустрия, не знам доколко е вярна, но очевидно никой нямаше смелостта да издаде книгата.

Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?

Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Моят филм „Напред, но нека никога да не забравяме“ също можеше да се гледа на български първо в мрежата. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.

Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес...

Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддъжа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна...За това аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката - да се направи един медиен Нюрнбергски процес.

Да, но на ниво политика, не се ли опорочава донякъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?

Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.

Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Напред, но нека никога да не забравяме“, може да излекува българската нация след комунизма?

Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха : „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.

Говорейки за нацията, тя в наши дни става все по-проблемно понятие. Според Вас каква трябва да е българската национална визия?

Главният проблем е, както много добре знаете, че българската нация със страхотна скорост намалява. От 89-та година насам младите хора масово напускат страната. В Германия, след успеха на последния ми роман, имах много литературни четения и абсолютно всеки път се запознавах с млади българи, които живеят там. Дават ми визитки, имат добри професии и позиции, много културно и интелигентно говорят с мен, но всеки път нашите срещи донякъде са израз на една трагедия - че толкова хора, никой не им знае точната бройка, са напуснали България. Това е съдба, която България дели със страни от Третия свят. Има много анекдоти, че в Западна Европа и САЩ има повече лекари африканци, отколкото в Африка. Това е проблем, за който никой до сега не е намерил решение, не знам и България как ще намери решение. Но не знам и дали това е толкова важно. Ако по някакъв начин българската нация или българската държава се влеят в една по-голяма регионална структура, това ще се окаже не толкова съществено. Не знам дали е толкова важна нацията, колкото нивото на свобода и социална справедливост.

Познавате добре Исляма. Българите христистияни трудно възприемат мюсюлманите у нас – турци и помаци, като част от българската нация. Има ли наистина културни и религиозни различия, които да пречат да се върви в една посока?

Точно обратното. В последната си книга „Confluence“ (б.р. сливане; книгата ще бъде издадена догодина и у нас от ИК „Сиела“), която написах с индийския колега Ранжит Хоскоте, се опитваме точно да подчертаем, че неща, които считаме за собствени, за типично европейски и християнски, често ако се проследят в миналото - ще намерят извора си някъде другаде. Примерно много неща, които днес ни се струват централни за европейската цивилизация, са дошли от арабския свят,. Това, което ни дели е винаги една картина на момента. Ако човек отиде малко назад или напред, ще се открият други разлики и прилики. Така че да се обръща много внимание върху тези разлики или да се твърди, както смятат фанатиците на хомогенния идентитет, че различията са непреодолими и вечни, е пълна лъжа и глупост. Точно обратното, мисля, че българите християни и българите мюсюлмани имат 90 процента взаимни ценности, интереси и манталитет и може би десет процента разлики.

За момента обаче имаме проблемна идентичност на много места – сред българските турци, сред помаците, сред македонците – част от които се смятат за българи, а други не. Защо на Балканите проблемът за идентичността е толкова взривоопасен?

Проблемите на идентичността са ми добре познати, писал съм за подобни неща и в Африка и в Индия. Когато тези проблеми се разгледат по-внимателно, се вижда, че те много често са инструментализирани и използвани от политиците. Има едно често внушаване, че националната идентичност е застрашена и това е един от най-силните инструменти на властта да отбие вниманието от съществените проблеми. Македония точно е много добър пример за създаване на фиктивни проблеми и решения. Много е лесно да се манипулира идентичността, тъй като тя като общо понятие е винаги една фикция. Точно това е проблемът, всеки от нас има една много интимна лична идентичност, която се определя от толкова много различни фактори, че едва ли ние тримата като българи делим една обща идентичност – освен, че сме хора, да кажем. Но всякакви по-общи идентичности трябва да се конструират и хората, които разполагат с възможност да ги конституират, имат по-голямо влияние и понякога нарочно създават проблеми.

Въпреки всички проблеми, за които си говорихме, когато сте на едно от многобройните си пътешествия и се сетите за България, каква е първата мисъл, която Ви идва на ум?

Човек винаги най-първо мисли за близките си и аз не правя изключение – когато мисля за България, първо мисля за моето семейство, за моите родители. Моето съзнание или това, което знам за България, предимно е създадено от родителите ми, защото от 71 г., когато избягахме - до 89-та г., аз не съм имал никакъв друг достъп до страната. На второ място са хората, които са ми близки тук и винаги разговаряме, когато идвам. Те до голяма степен определят как мисля за България. Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на Вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. За това аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах лична среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добът от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.

Интервюто излезе първо в "Електронен вестник" тук.

Следващото видео показва само в 5 минути над 50 години от болната комунистическа идеология погубила 105 000 000 души по целия свят. Нека всички ние не позволяваме хората споделящи тази идеология да ни управляват, без значение дали наричат себе си комунисти или социалисти!

Никога повече

поради снимковият материал запечатал кадри на насилие и престъпления над човечеството извършени от комунисти, видеото не е препоръчително за лица под 18 години.

Жертвите на комунизма във всички засегнати държави са 105 милиона, без първите жертви на Мао от порядъка на няколко милиона - в началните години на възхода на кървавия баща на азиатския комунизъм. Тъй като става дума за нерегистрирани китайски селяни, загинали в националната война, дълги години никой не е въвеждал в статистиките за Мао относителния им брой.

Аналог на липсващите регистри в Китай има четвърт век по-рано също в Азия, но в руската й част. Само броят на руските граждани, изчезнали безследно и нерегистрирани със смъртни актове в първите две десетилетия след преврата на болшевиките - по време на най-интензивното болшевизиране при Ленин и Дзержински, и при Сталин (без годините на Голямата чистка на Бащата на СССР) - са от порядъка на десетки милиони. Актуалните жертви в трудовите лагери в Китай и тези в Северна Корея от последните 15 години не влизат в статистиките. Те тепърва ще бъдат предмет на нови изследвания.

След дълги международни дебати и съпротива на леви политически, научни и обществени сили,

след изтичане годността на дипломатичното мълчание на западните демокрации по въпроса, предвид връзките и обвързаността им с Русия и Китай, най-сетне той е факт - Денят на жертвите на комунизма.

12 юни бе обявен за първия мемориален Ден на жертвите на комунизма. Не от ООН. Не в Европа, където най-много страни са потърпевши. И не от държавите, засегнати от режимите на комунизма. А в САЩ, в столицата Вашингтон, по инициатива на една фондация, започнала съществуването си твърде скромно. Сред чиито членове и спонсори са журналисти, историци, университетски преподаватели и близки на жертви - емигранти, техни деца и внуци.

Тя започва инициативата си за мемориален Ден на жертвите на комунизма със скромното име „В почит и дълг към жертвите на комунизма”. За две години и половина с различни акции сред американската общественост са събрани над 650 000 долара, с които да се организира първото възпоменание на жетвите на терора на комунистическите режими и да се положат основите за издигане на мемориален комплекс.

Само 30 месеца след първата среща на инициативния комитет

или 90 години след Октомврийската революция, една година преди честването на 190-я рожден ден на Карл Маркс и 18 месеца след като бе приета Резолюцията на ПАСЕ за осъждане на комунизма, във Вашингтон на 12 юни 2007 бе честван възпоменателният Ден на жертвите на комунизма.

Почитта си изразиха няколко десетки хиляди граждани, между които членовете на Американския конгрес и редица американски и международни правозащитни и хуманитарни организации и фондации, сред присъстващите са и представители на съюзи на репресирани и техни близки от бившите комунистически страни. На този ден от днес се връчва и специален Медал на свободата за специални заслуги към човечеството, за изследване терора на комунизма и възпоменание на жертвите.

За жертвите на комунизма се спори от и във всички възможни политически посоки. Аргументира се горещо или се мълчи срамно.

Аналогично на един друг обект, изложен на колкото интензивни, толкова и мъчителни за разбиране от средностатистическия гражданин на Запад дискусии. Обект, изложен на разнообразни академични и публицистични форми на исторически релативизъм - жертвите на Холокост.

Мъчениците на комунистическия терор тепърва ще бъдат още по-голям камък за препъване - и предмет на разнообразни опити за релативиране. Релативирането на геноциди винаги представлява занимание от особено естество за определени групи историци и обществени групи. И ако за етноцидните престъпления или за ксенофобията на крайнодясното се създадоха и доразвиват механизми за овладяване и относителен правен и социален контрол, то за крайнолявото няма намерени дори начални такива.

За жертвите на комунизма тепърва ще се систематизират наличните (и значителни по задълбоченост и мащаб) изследвания и свидетелства. Глобалният демоцид, извършен от комунистическите държави и репресивните им апарати, с всички специфични за системите форми на масови убийства и репресии – т.е. със специфичните политициди, геноциди, икономициди, етноциди и религиоциди – ще бъде тепърва обществено артикулиран така, както заслужава. От перспективата на жертвата. Което не означава, че мотивите за търсенето и представянето на тази перспектива ще бъдат винаги благородни от страна на изследователите и политиците. То не е подобно винаги и към жертвите на Холокост.

Некатегоризирани със студената прецизност на гестаповеца в Холокоста,жертвите на комунизма са преди всичко квоти - отчетени числа избити „врагове”, които главоломно се отчитат или се крият – в зависимост от партийната и лична диктаторска линия. Безименни са милиони или никога не произнесени по-късно остават имената им. В най-добрите случаи за изследователя идват на помощ водените (ако са налични или са били завеждани) данни от статистики; или документите (ако са неунищожени) за самоличност – вкл. актове за раждане, бракосъчетание, т.н.

За документираните официално родени в предкомунистическите периоди или по време на „тихите фази” на комунизма, когато за известен период няма активни репресии и масови убийства, само в СССР, например, липсват за десетки милиони души смъртни актове и регистри. Гробовете на тези страдалци са анонимни и пръснати по територията на комунистическия конгломерат – обикновено са избивани примитивно и бързо, тъй като квотата задължава. Ямите, погълнали телата на тези мъченици, са из цяла Русия. Из Китай и Камбоджа. Из България.

Усещането да се разхождаш из Родината си със съзнанието, че ходиш върху нечий масов гроб,

е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия.

Тук може да се постави резонно въпросът: „А как да говорим за комунизма, за извършителите, за жертвите?” Едва ли има един единствен отговор на въпроса „Как?” Но има един единствен отговор на първоначалния, основоположния за всички други въпрос, предхождащ всички опити за интерпретация, субективни, задоволителни или фатални. „Трябва ли да говорим?” е алфата при артикулирането на дебата. „Непременно.” е единственият отговор - и едва след него идват всички други резонни, започвайки със съществения: „Как?”. И с него – „А кой да говори?”

Да се даде думата на жертвите и близките им, не само никога не е късно. А никога няма да бъде достатъчно.

Колкото и цинично да звучи, точно в това виждат смисъл съвременните изследователи. Съвсем калкулирано се разглежда доколко и при какви условия ще има смисъл от един широк научен, публицистичен и обществен дебат. Науката - в този контекст и историческата - отдавна е изгубила своята девственост. От момента на професионализирането си. Една тема, един процес се разглеждат само дотолкова и тогава, когато се открият като изключителни, интересни или забравени, т.е. с добър потенциал за възбуждане на внимание към предмета на изследване и към изследователския кръг учени и средите, с които тези са обвързани или към които искат да възбудят публично внимание.

И едва след това (или паралелно, в най-добрия случай) – като теми, ценни за обществото в идеален контекст. При това само толкова, колкото налага (или изисква) необходимостта от обществен интерес за целта на историка и академичната му група. За целта на академичната и изследователска прослойка, и научните тенденции и моди, с които е обвързана тази. С цялата субективност на съответните, с вътрешните им конфликти, със зависимостите им от политически сегменти и лобита в науката и околния й свят, с които е свързана последната.

В този контекст – цинизмът в коментарите на изследователите на диктатурите на комунизма е неминуем,

когато четем актуалните академични бюлетини за „възникване на интензивен изследователски интерес към тоталитарния комунизъм и жертвите му”. Науката е динамична система, а историята е най-динамичната и комплексна от всички дисциплини. След изчерпването на редица теми, идва ред на тази за комунизма. Изследователи и общественици, работили скромно и задълбочено (на езика на идеалиста) десетилетия върху репресиите и демоцидните специфики на комунистическите режими, биват преоткривани или най-сетне оценени (казано отново на езика на идеалиста). Но този цинизъм е в реда на нещата за научния свят– нека сме благодарни, че след като редица други теми са за момента достатъчно експлоатирани, най-сетне тази е на дневен ред - и ще бъде оставена или поставяна на дневен ред отново и отново. А идеалистите – в науката и обществото – са така или иначе единици и екземпляри на изчезване, които биват преоткривани по необходимост от една или друга изследователска прослойка. Да сме благодарни и за тях.

За близките на жертвите е различно и сложно – те стоят и ще стоят винаги извън всяко научно и обществено статукво или тенденции на интерпретиране на комунизма.

Те имат свой собствен свят, всяко поколение наследници на репресираните се учи и ще се учи да се справя само (и нерядко самотно) с личната си трагедия, със социалната и политическа реалност, в която ще живее колкото свой собствен живот, толкова онзи на миналото - от разказите на оцелели близки и очевидци или още по-тежко, ако е лично съпреживяно. Милионите преки жертви на комунизма водят след себе си като следствие многократно повече жертви на системата – близките, съпреживелите, недоживели и неизпитали морална и юридическа справедливост. Те не влизат в никоя статистика.

Хладнокръвно, изследователи третират първите години на всеки червен диктатор,

започвайки с Ленин, Сталин, Мао - и неподминавайки България след 1944 г. - като „учебни години”. Каузалността при дефинирането на понятието е ясна - революцията се учи в движение, така се еманципират диктаторите й - чрез кръвта на милиони невинни жертви – това разкриват вътрешните процеси на всеки режим - в идеологията, която се развива и в структурите на репресивен апарат и йерархия.

Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото – това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите.

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им. Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново.

Те, които моделираха историята ни, строителите на комунизма, репресорите, масовите убийци – имат правото да споделят днес от дистанция и пред очите на сега двадесет- и тридесетгодишните кое ги мотивираше на същата възраст да избиват своите тогава двадесет и тридесетгодишни връстници.

Те имат право да дадат своя отговор на на въпроса, кое прави от един млад юрист и космополит убеден марксист и масов убиец, а от един писател - доносник на своя събрат по перо? От един баща на дете - отце- и детеубиец? Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?

Кой е моралът, който дава право в Правец да стои новопостроен паметник на диктатора Тодор Живков, а Димитровград да носи все още името на първия български комунистически масов убиец Георги Димитров? Или паметниците на армията на СССР, окупирала с близо 300 000 свои войници Родината ни да стоят издигнати, демонстрирайки сакралност и устойчивост, на която не се радва нито един от повече от скромните паметници на Левски, Ботев, Стамболов и малките мемориални плочи на близо 250 000 жертви на комунистическата диктатура? Нека имат възможност отговорят. Затова нека питаме.

Инна Кьосева

Борислава Руменова

За построяването на мемориал в памет на жертвите на комунизма в Радомир е създадена организацията "Св. Иван Рилски 2004".

В Радомир и селата от общината в дните след 9 септември 1944 са убити над 650 български граждани. В шахтата, наречена "Бунаро", са убити над 400 граждани, докарани от София. Организацията е направила 20-минутен документален филм за трагедията край Бунаро. За построяването на мемориала вече е изготвен архитектурен план, определено е мястото на мемориала и е залегнало в новия градоустройствен план.

Организацията набира средства за изграждането на мемориала. Който желае да подкрепи това начинание, нека се свърже с Аспарух Златарев:
E-mail: zlatarev@abv.bg

Тел./Факс: 00359 2 958 42 47

Името на купона би могло да мине за игра на думи, ако огранизаторите не бяха прекалили с комунистическата символика. По разкази на очевидци, украсата се е състояла от съветски знамена и портрети на Сталин, Ленин, снимки на съветската войска. За да бъде ясно какъв е проблемът: организацията на голямо официално парти изисква одобрение от администрацията. Бях свидетел как двама младежи бяха почти изгонени от голям американски университет, заради озаглавеното от тях Гето парти което вбеси черните студентни и доведе до неколкомесечно разследване срещу организаторите. С две думи: официалните партита казват нещо затова какво е позволено и какво не в кампуса.

Срещу ком-партито първи реагира Вацлав* от Прага. В писмо до Руския Дом и до университетската администрация, той настояваше, че в комунизма няма нищо смешно и забавно, което да послужи за основа на купон. Вацлав също отбелязваше, че танковете от снимките са същите които премазаха родния му град през 1968-ма и питаше какво ще стане ако Немската къща реши да организира Наци парти. Писмото изразяваше и възмущение, че е допуснато лика на човек избил десетки милиони да стои на всеки ъгъл в кампуса.

Писмото на Вацлав, по-късно подписано от десетки студенти, не предизвика почти никаква реакция у университетските власти. Хората, които разследват с месеци всеки случай на полова, расова или религиозна обида не застанаха срещу рекламата на един режим тероризирал половин Европа повече от четири десетилетия. Причината вероятно бе, че те ясно разграничават вътрешни от външни проблеми: Комунистическата партия никога не е била вътрешен проблем.

Тази дребна случката ме наведе на един по-глобален въпрос: откъде идва тази толерантност към бившата комунистическа империя? И дали западният свят не повярва прекалено бързо на победата в студената война. Победа, която поне според Путин не е окончателна.

Липсата на достатъчно разбиране за случилото се в Съветския Съюз и Източна Европа се дължи от части на факта, че за разлика от други войни, Студената приключи тихомълком. Нямаше паради, фанфари, тържествени церемонии. Просто едната страна в конфликта стана жертва на собствената си икономическа импотентност и се предаде. Студената война не остави обезобразени ветерани, които да просят по американските улици и да напомнят на местното население за ужасите на комунизма. Емигрантите от Източна Европа пък изобщо не обичат да говорят за съветските времена- вероятно защото в главите им трайно съществува страхът, че непремерените изказвания купуват еднопосочен билет до Аляска. Твърде малкият брой книги и филми на темата вероятно е следствие на факта, че спасилите се от комунизма творци често са предпочитали да живеят нормален живот вместо да рискуват близка среща с някой чадър.

Десетилетия наред американците са възприемали Съветския Съюз и компания като някаква неясна заплаха, голяма територия пълна с луди хора. Вероятно не е и станало ясно, че голяма част от населението на въпросната територия не е била във възторг от Народната власт. Краят на Съветския съюз очевидно е накарал много хора да повярват не само, че драконът е убит, но и едва ли не че никога не е съществувал.

Друг проблем е, че много хора на запад под комунизъм те разбират някаква триста-милионна хипи общност, безплатно здравеопазване и достойно заплащане на миньорския труд. В страна като Америка, в която се спори дали здравеопазването трябва да бъде направено достъпно за всеки, много хора са уморени от дясна политика и често намират комунизма секси. Вероятно малко прекалено вляво от разбиранията им за света, но все пак може би справедлив.

За родените от грешната страна на желязната завеса, комунизъм често означава лагери, затворени граници и опашки за олио. Рядко се сещаме за идеология, Маркс и достойнозаплатени миньори. Затова и диалог по темата трудно се получава. Интересно е как ще се развие разбирането за комунизма в Америка и Западна Европа в следващите десетилетия: дали ще бъде удобно приет като алтернативна гледна точка или ще бъде по-сериозно осъден.

-----

*Имената и незначителни детайли в историята са променени.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате за него в Svejo.net.

Източник

Надявам се много българи с чувство за достойнство, уважаващи справедливостта и свободата, мразещи комунизма, диктатурата, тиранията и отколешното руско (съветско) вмешателство в съдбата на България, да се включат в протеста. Нека не оставяме верните съветски слуги Гоце Първанов, Сергей Дмитриевич и петолъчестата шайка около тях да говорят от наше име! Нека се чуе гласът ни! Българите или поне интелигентните и осъзнатите сред тях не подкрепят диктатора-олигарх Путин и провежданата от него политика и се обявяват против прокарваните в България руски политически и икономически интереси, които биха ни донесли единствено беди от всякакъв род! Нека покажем, че България не е „руският троянски кон в ЕС и НАТО“!

"Ех ако знаеш как изнудваха тогава. Няма да се учудя да са го изнудили с нещо. Между другото той дълго беше в немилост, заради един виц, който се разказваше тогава - виза за тримата тошковци, които разсмивали България. Тошко (някои си там от цирка, не му помня фамилията), Тодор Живков и аз. Заради този виц беше в немилост, макар и да твърдеше, че не го е измислил той."

А на майка ми какво се случило. Тя е родена в Шумен но се е преместила да живее и работи в София. Единствената работа, която е давала право на софийско жителство тогава е била ТРЗ или на разбираем език хамалин. Майка ми е била изключително здрава физически (не случайно е била републиканска шампионка по хвърляне на диск) Аз лично съм разтоварвал с нея камион цимент, когато бях може ми на 16-17, а тя на около 50 и направо ме скапа с нейното темпо. Но да не се отклонявам. Когато се върнала в Шумен за кратко я привикали в милицията и някакъв там офицер и казал, че е видяна в някакъв ресторант - преметнала крак връз крак да пуши цигара. Майка ми отрекла изобщо да знае къде е този ресторант и да е била там. Просто не е чувала за него и никога не е била там. Тогава милиционерът я заплашил да не знае много и да не лъже, за да не я хвърли в мазето на момчетата. На него не му е бил известен факта, че тя е била републиканска шампионка и поради тая причина я познават и тя познава някакви там хора от окръжния комитет на партията. Тя му казала, че ако мисли да я хвърля в мазето, по добре да я пречукат там, защото ако излезе жива ще отиде директно в окръжния комитет, където ще разкаже за случая. Тогава долното ченге се уплашило, сменило тона и взело да се мазни, после я пуснало да си ходи.

Значи по това време да пушиш цигара преметнал крак връз крак, не дай боже, в ресторант могло да се тълкува като престъпление, даже дори да не си го правил?! И всеки мазен милиционер може да те вкара в мазето и да те подложи на групово изнасилване? А колко са момичетата, които не са имали познати в окръжния комитет и са станали жертва на такива мазни долни селяни?

Аз гледам да не настъпвам мравките излишно и като по случайност смачкам някой охлюв леко съжалявам. Но на такъв тип бих му забил нож в слънчевия сплит и бих го позавъртял малко, та и повече, та и бих повторил. После бих седнал крак връз крак и бих запалил една цигара, докато го гледам как агонизира.

И ако Господ е справедлив, на Страшния съд няма да спомене за случая.

Малко съм отнесен напоследък, рядко гледам ТВ, почти не слушам радио. И не че по някакъв начин отбелязвам 10-ти ноември, но се сещам за това, което се случи тогава, преди 18 години.

Моето семейство беше едно нормално, средностатистическо семейство, живеещо според всякакви изисквания и ограничения на комунизма. Беше клетка на обществото. Майка ми работеше (и все още работи) в детска градина, баща ми беше военен. Аз бях трети клас и бях знаменосец. Обичах си синята връзка. И отговарях за знамето на класа, което беше сложено в една витрина в класната ни стая.

През 1989 г. бях на 9 г. Една вечер с брат ми си играехме, майка гледаше ТВ и чакахме татко да се прибере от работа, за да вечеряме. Някакви събрания даваха, които както и сега, хич не са ми интересни. На майка ми, обаче, и беше много интересно, което беше странно. Не си спомням много. Спомням си, че по едно време сама каза на себе си "Край, свърши се!", което хич не можех да разтълкувам какво трябва да означава. Разбирах, обаче, че се случва нещо голямо и важно. Спомням си, че баща ми беше много замислен като се прибра. Спомням си, че години преди това, когато кръщаваха мен и брат ми (1987 г.), татко и дядо (бил мииционер някога) не влязоха в църквата. Не знаех защо, а и честно казано тогава не ме интересуваше особено. След това разбрах, че не са искали да рискуват. Баща ми е могъл да си загуби работата си, ако някой го наклевети. А клеветници, както се вижда сега, е имало много. Известно време той не знаеше как да реагира след 10-ти. Доста време му отне да излезе от матрицата, в която се беше набутал. Всъщност никога няма напълно да излезе.

За мен спомените от онова време не са много, но са цветни: сладкарниците "Захарно петле", почивките във ведомствените почивни станции на Шкорпиовци и Пампорово, москвича който се разваляше непрекъснато насред пътя, наливната боза в магазинчето на леля Донка, лимонада в стъклена бутилка, сайдер, алтай, кисело мляко в буркан, родопчета, Република, марципан, шоколад Кума Лиса, дъвки "Идеал" с едни смешни картинки, реката на село, магарето, козата Нели, сини къси панталонки, вечерен огън, "Тимур и неговата команда", Митко Палаузов и ястребинчетата.

По някаква случайност имам спомени от репортаж по телевизията, който показва как един хеликоптер отнася петолъчката от партийния дом. Не разбиах какво се случва. Не разбрах защо взривиха и мавзолея, въпреки че тогава вече бях студент, с оформено съзнание. Не разбирам и защо някои искат да се демонтира паметниката на Съветската армия. Това е ИСТОРИЯ! Добра, лоша... това е историята ни! Която сме си изградили ние, чрез някой друг.

Мисля си, че много дъго време хората не знаеха какво да правят със свободата си. Представете си само - 45 години робуване и изведнъж ви казват - свободни сте, тръгвайте! Ок, но накъде? По кой път? С какви обувки? С влак, с кола, пеша? Желанта демокрация и новите възможности бяха свободата. Или свободията - не знам.

Светът се отвори и настана хаос. Спомням си, че бяхме 4-5 клас и се разделяхме на групички - СДС и БСП и се надвиквахме - БеСеПе едните и СеДеСе другите. Едва ли сме знаели точно защо го правим и какво правим. Важното е друго. Вероятно несъзнателно сме били наясно, че хората вече са свободни да избират и да решават сами. Когато имат избор...

Аз съм щастлив, и съм доволен че съм живял вчера, че живея днес и ще живея утре