THE CHANCES ARE 1:4!

Специализираното щатско издание Publishers Weekly вече публикува Топ 5 на продажбите за месец юли. Ето как изглежда класацията:
1. Twilight saga - Stephenie Meyer;
2. Clique - Lisi Harrison;
3. Artemis Fowl - Eoin Colfer;
4. Percy Jackson and the Olympians - Rick Riordan;
5. WALL-E.
От всичко това на българския читател се очаква да му е познат само номер 3 - сагата за Артемис Фоул (под формата на 3 книги, издадени между 2002 и 2006 от издателство “Прозорец”; е, поредицата вече се състои от 6 тома, без да броим съпътстващите издания, но това си е направо бял кахър на фона на всичко останало). За поне двама от авторите - Стефани Майер и Рик Райърдан - информация колкото щеш (ако не за книгите им, то поне за участието им в кинопроекти), но кой да ти чете?! То, четенето, освен вреди за очите нищо друго не носи. Затова може да ги стигнем американците, но сигурно 4 пъти по-бавно и от най-бавните ни очаквания и вероятно ако започнем да четем 4 пъти повече от тях.

Както съобщават професионалните издания в областта на книгоиздаването, историята на Хари Потър не може да свърши просто така с онези седем ръкописни екземпляра на “Приказките на барда Бийдъл” (декември 2007) и прословутата картичка с разказа за Джеймс Потър и Сирус Блек (юни 2008). Историята може би ще завърши на 4 декември 2008 г., когато “Приказките” ще станат достъпни за всички с изданията на “Блумсбъри” в Англия и “Сколастик” в САЩ, както и с предложеното от “Амазон” колекционерско издание с кожена подвързия. По думите на Джоан Роулинг приказките ще се появят в превод на Хърмаяни Грейнджър от оригиналните руни с коментарите на Албус Дъмбълдор и илюстрациите на самата Роулинг, а всички нейни хонорари ще отидат за благотворителност. До 4 декември има-няма половин година, така че ще почакаме и ще видим.

Може ли някой да ми каже защо повечето детски книжки у нас се печатат с възможно най-неприятните шрифтове?

Ето един пример: "Дядовата ръкавичка" - съкратена и цензурирана версия на издателство "Фют". Започва така:

“Вървял един дядо през гората, а след него тичало кученце.”

Друг пример: "Трите прасенца" - съкратена и чудесно илюстрована книжка от поредицата "Приказна съкровищница" на издателство "Пан". Започва така:

"Живели някога три малки прасенца."

Защо е тази епидемия от квази-ръкописни шрифтове, в които "т" изглежда като "m", "п" - като "n", а "г" може да се обърка с "s"? Нима някой си мисли, че децата предпочитат тези шрифтове? А познавате ли дори един възрастен, който да ги предпочита? Не че искам да бъдат унищожени, нека си седят кротко в компютрите, който ги харесва, да ги използва. Но не ги пробутвайте на децата. Четенето и без това е достатъчно трудно.

П.С. По идея на Жилов качих и картинка на въпросните шрифтове за тези, които ги нямат на своите компютри и съответно не могат да ги видят правилно в текст.

01.06.2007 

/Фили/ С присъединяването си към Европейския съюз от началото на 2007 година, България се превърна в страна, която се стреми да се впише не само в политическата и икономическата общност на Стария континент, но и в европейската духовна и културна традиция.

Както по отношение на много други сфери, и тук съществуват твърде сериозни  разлики между българските и европейските измерения. Мнозина смятат дори, че е много вероятно икономическата пропаст, дистанцията в политическите традиции и неравностите по отношение на правенето и спазването на законите да бъдат доста по-бързо преодолени, отколкото културните различия, отколкото промяната в обществените и индивидуалните рефлекси по отношение на изкуството и духовността.

Разбира се, темата е твърде обширна, за да се изчерпи с един бърз анализ, но днес с Пламен Асенов, нашия политически коментатор в София, ще се опитаме да я погледнем от специфичен ъгъл – литературния живот, книгоиздаването и книгоразпространението в България. Както на всеки 1 юни, така и днес в България се празнува Денят на детето. Именно от детската литература тръгва разговора ни с Пламен, който, освен журналист, е и писател и - случайно или не, но точно днес представя за първи път публично своята нова детска книга в Пловдив.  

- Пламен, по света обикновено на детската литература се отделя сериозно внимание. Тя е сред най-тиражните планове на издателите и се свързва с най-добрите продажби на разпространителите. Така ли е и в България? 

- Що се отнася до плановете на издателите и продажбите на разпространителите, доколкото знам е така, Фили. Детската литература, заедно с различните речници и учебни помагала, заедно с енциклопедиите на някои от най-големите световни издатели, както, разбира се и със световните бестселъри, които се появяват тук, са сред най-търсените и най-продавани продукти на българския книжен пазар.

Това обаче не означава, че към детската литература се поддържа онова сериозно отношение, каквото е нормално да има. В края на краищата общественият интерес в случая би трябвало да е много ясен и видим – родителите би трябвало да се интересуват от това какво четат техните деца, на какво се учат, докато четат дадено нещо, дали то не е всъщност някаква литературна чалга, която да превърне отрочетата им в литературни инвалиди за цял живот. Но факт е, че подобен интерес се проявява само случайно. И затова никак не е случайно, че например в различните литературни или пък каквито и да било издания, на практика е невъзможно да срещнеш истинска задълбочена рецензия от критик за някакво явление в тази сфера.

До голяма степен това според мен се дължи на едно превърнало се вече в предразсъзък обществено убеждение, че детската литература най-често е писание от една страна наивно, от друга страна – поучително, а затова и недостатъчно задълбочено, което е интересно само за някакви си хлапета.

Но мисля, без да изпадам в повече критични обяснения, че ако се погледне назад в историята на българската детска литература, може човек веднага да разбере, че това предпоставено мнение всъщност си има и твърде сериозни основания.

Впрочем, като говорим за детска литература в случая, аз имам предвид, че положението с нея е горе-долу същото, както и положението на нещата при  литературата за възрастни. Дори и да се обзаложим на нещо твърде сериозно, надали ще можеш да се сетиш, Фили, за поне едно име на български писател, който е пробил и е станал известен по света, или хайде, поне да е добре издаван по света, само заради качествата на неговите работи, а не, както беше по комунистическо време, защото държавата е платила, та да бъде издаден във Франция например. 

- Ще загубиш баса, защото се сещам за Христо Бойчев, българският драматург, който получи награда в Англия лично от Харолд Пинтър и оттогава насам пиесите му се играят в редица театри по света..... 

- Права си, но Христо Бойчев сигурно е точно онова изключение, което  потвърждава правилото. Преди време четох едно интервю с него, в което той каза, че на практика не иска да поставя пиесите си в България, защото българските театри не искат да плащат нормално на авторите. “Те предпочитат да правят безумни адаптации по текстове на колегата Шекспир – каза почти дословно в това интервю Бойчев със свойственото си чувство за хумор – отколкото да потърсят стойностите на едно истинско съвременно мислене”. И е факт. Ако погледнеш афиша на българските театри, ще видиш, че над деветдесет процента от репертоара се състои от адаптации на разни текстове – не само Шекспир, никой не е пожален в това адаптиране. Но то се прави, защото, първо, струва по-евтино и второ, защото например на някой режисьор или актьор с режисьорски амбиции след известно време, прекарано на сцената, започва да му се струва, че словото в театъра е нещо второстепенно и той може да си прави с него каквото си иска, че лесно може да си го нагажда към някакви собствени “виждания” за правене на театър.

Но отклонението, което направихме в случая с театралната тема никак не е случайно, защото по много подобен начин стоят нещата и в сферата на детската литература. Ако минеш през книжарниците в България сега, ще видиш няколко открояващи се типа такава книжнина. Единият тип са познатите на всички ни класически приказки – било от български, било от чужди автори. При тях бедата идва от това, че те много често също се представят в адаптиран вид, по скоро даже не са толкова адаптирани, колкото са просто съкратени, с цел, най-вероятно, съкращаване и на разходите за хартия и мастило.

Вторият тип подобни книги са писания, може да се каже анонимни, макар че имената на техните автори се мъдрят на кориците. Това са книжки, които някоя майка в прилив на нежност е изстрадала, докато повива бебето си и после е намерила начин да издаде. Или пък писания на графомани, които са решили да изкарат едни пари. Сред тези книги, които наричам анонимни, поставям също и такива, написани от сравнително грамотни автори, които знаят нещичко за писането, но са си измислили сюжети, в които принцесите се бият с чудовища и тийнейджърите се превръщат във вълшебници, съответно – вещици. Или някакви други подобни истории, директно заети от арсенала на третокласното фентъзи. Хари Потър например е голям вдъхновител на такива автори.

И най-накрая, по рафтовете може и да попаднеш на книги, които съдържат истинска детска литература, които наистина си струва да купиш, за да прочетеш или да подариш на детето си. За съжаление допълнителното затруднение да разбереш кои точно са тези книги идва от тяхното оформление. През последните десетина години особено, в България повечето детски книги изглеждат като една и съща книга с продължение – поне що се отнася до илюстрациите. Така при липсата на информация в масовите медии, при липсата на специализирани издания и при царящата липса на дълбочина, стил и естетическа мярка, горките родители са наистина твърде затруднени. Както и горките деца, най-вероятно. 

- А как стои въпроса с цените, достъпни ли са книгите за обикновеното българско семейство? 

- По отношение на цените също сме свидетели на многобройни парадокси. Има например издания, които само като ги погледнеш и искаш да ги отминеш, защото си представяш, че ще струват поне двадесет лева, което е може би около 16 австралийски долара. Аз не знам за книгите в Австралия малко или много са тези пари, но за България определено са много, твърде много. Така или иначе обаче, поглеждаш цената на въпросната книга и виждаш – 3 лева. Или – пет лева. Нещо, ненормално ниско дори само от гледна точка на вложената хартия и видимите печатарски екстри. Ясно – казваш си, печатано е в Китай. Ако просто си родител, попаднал почти случайно в книжарницата, може би ще се зарадваш и веднага ще  купиш тази хем хубава, хем евтина книга на детето си. Макар че после, като погледнеш текста в нея, най-вероятно ще съжаляваш. Но аз например в такива случаи започвам да смятам. От условната цена пет лева - минимум двадесет процента са печатарските разходи. Още четиридесет процента средно за разпространителя. И още двадесет процента е задължителният данък за държавата.

Така от пет лева остават двадесет процента или цифром и словом един лев, в който трябва да се вместят хонорарите на автора, художника, редактора, коректора, че и да остане някаква печалба за самото издателство. Просто няма как да стане – дори да е печатана не в Китай, а в Етиопия. Особено при българските тиражи, където две-три хиляди бройки се смятат за върхово постижение.

От друга страна можеш да видиш и съвсем непретенциозни от издателска гледна точка книги, които струват 8 или 10 лева. Добре, казваш си, явно някой писател е оценил труда си по-нормално. Само че като прочетеш труда му, оставаш с впечатление, че той пък се е надценил.

Има, естествено, и хубави неща, само че са малко. И ако аз в случая си позволявам да заемам донякъде крайни позиции, то вероятно е именно поради разочарованието, че са малко хубавите неща. 

- Добре, защо се получава тази картина, която, дори и да приемем, че е леко преувеличена, както казваш, пак никак не звучи обнадеждаващо? 

- Факторите са много. Например свитият и като обем и като възможности за потребление български пазар е наистина сериозен фактор. Въпреки че в страната още от деветдесета година насам издателската дейност бързо премина в частни ръце, самата система на книгоиздаване и книгоразпространение все още не е достатъчно добре организирана. Как да си обясним например елементарния факт, че в България няма нито една литературна агенция – нещо, което е най-нормалната световна практика, измислена и изпробвана в продължение на столетия. Така връзките в системата автор-издател-разпространител са скъсани. Дотолкова са скъсани според мен, че ако не е българин, човек трудно може да разбере по какъв точно начин през последните години изобщо се е стигнало до издаването дори на една едничка книга на български автор.

Другото нещо е, че българските автори заради езикови и културни бариери, както и заради редица насложили се литературно-исторически фактори, са изключително трудно продаваеми навън. Издателствата не могат да печелят от такива продажби. Авторите пък казват – пак преувеличавам леко, но само леко – та авторите казват – ами издателствата не плащат достатъчно и аз трябва да работя друго, не мога да посветя една година от живота си, за да напиша книгата на живота си, която ще стане световен бестселър, защото през това време децата ми няма да имат пари за ядене. Така се потъва в един наистина омагьосан кръг.

И в края на краищата, като си мисля по темата, все повече българският литературен живот започва да ми прилича на обратната страна на луната, тоест на нещо, което само по себе си съществува, но много е трудно да се види. Освен ако не предприемеш специална изследователска експедиция.

За сметка на това пък понякога си казвам, че съм благодарен, задето Айнщайн например не се е родил в България. Защото тогава формулата за скоростта на светлината щеше да си остане само в ръкопис, заровен и досега в прашните чекмеджета на някое българско издателство. Или дори да беше издадена теорията на относителността, никой в света никога нямаше да я прочете.