Щуромео и Щуриета са двойка щурци, които се заселиха това лято върху стрък босилек на терасата. Раздразненото ми любопитство ме накара да клеча няколко вечери край босилека, за да разбера нещо повече за новите си домашни любимци. Нарекох ги Щуромео и Щуриета.  Благодарение на тях, митовете за щурците един по един бяха разбити.

   1. Мит първи - щурците стържат с крака, за да произведат звук.

   Първите опити да локализирам звука бяха напълно безуспешни. Още щом доближах мястото, щуреца млъкваше. Щом се отдалечавах песента му се възобновяваше с мощен звук. С което само ме накара да проява магарешката си упортост. И успях да го локализирам върху стръка босилек засаден в саксия. Само че в тъмното можех  само да го чуя. Продължих да нахалствам осветявайки мрака с фенерче. Явно щуреца се примири с мен и ме остави да го видя. И тогава беше разбит първият мит.

   Съвсем ясно се видя, че свирнята се дължи на трепкане с крила, което даже успях да снимам, макар и съвсем примитивно и аматьорски. Но в името на истината не жалим сили, средства (истински домашен майстор) и време (цяла нощ).

   2. Мит втори - всички щурци свирят.

   Докато си играехме със щуреца на капризна звезда и публика, се налагаше да се правя на разсеяна, че даже и на част от пейзажа...Та в моментите, когато го чаках да засвири, а той се свиваше недостъпен в листака, успях да огледам целия стрък и с очудване да установя, че там се крие още един щурец. И понеже се държеше странно, клатейки се наляво надясно, реших че явно е на умирачка. Все пак го снимах, защото сякаш му беше все едно и не се възпротиви. Беше изпаднал в някакъв транс...По едно време първият щурец се приближи, двамата раздвижиха антени и свойски се поздравиха. След което той разтвори криле и мощно засвири....Позагледах се и чак тогава видях, че всъщност вторият щурец е вкарал едно дълго нещо в стъблото и усърдно ръчка напред назад....Хеле стоплих аз, че това сигурно е яйцеполагалото на женската, която снася яйца. Така ми се изясни семейната идилия. Щуромео пее цяла нощ, а Щуриета в същото това време не спира да снася яйца.

 3. Мит трети - щурците са приятни и полезни.

   Тъкмо да изпадна в умиление от картинката и забелязах, че по цялата дължина, стръковете на грижливо отгледания ми босилек са осеяни с дупки. На всеки половин сантиметър - дупка! Направо не беше за вярване, че тази малка и грацилна дама е успяла да надупчи стъблата с почти маниакална прецизност и безмилостна гъстота. Никога не съм подозирала, че ще погледна на щурците като на вредители...но в този миг осъзнах жестоката действителност. Все пак, нали съм добра душа, махнах с ръка и реших да погледна the bright side of the dark side както се пее в песничката от детския филм Ruby Gloom. Акцентирах на романтиката след импровизирания епизод от Mythbusters и си легнах да спя с чувство на изпълнен към ентомологията и истината дълг.

Всъщност, когато прозрението ме осени разбрах, че през цялото време този човек е бил пред очите ми, но аз упорито съм отказвала да призная, че той е сред нас, а не в праисторията.

Дългогодишните ми антропологични наблюдения върху рода човек, ме наведоха на мисълта, че колкото и да ни убеждават учените, ние, хората не сме от един и същи вид. Т.е. аз твърдя, че не всички хора са от вида Homo sapiens sapiens. И всичко това ме връхлетя подобно ябълката върху Нютон в един безметежен слънчев късен следобед.

Научната стойност на тезата, която днес излагам, не подлежи на съмнение. Още повече, че нейния генезис е свързан с университета, макар и непряко. Всичко започна от моето обичайно пешеходно преминаване на разстоянието между университета и центъра на града. Това е много приятно, като се има предвид, че пътят минава покрай гората и през малка алея до паметника "Асеневци". Обикновено има тумби от студенти, служители и преподаватели в активния учебен сезон. Академичният дух е осезателен.

И точно вървейки и размишлявайки сред този жив академически дух, съм осъществявала срещите с Homo erectus exhibicionis без да подозирам, че той е друг човешки вид. Трябвало е да се случат много пъти, за да успея да натрупам емпирични данни и да достигна до съответните изводи.

Ще попитате защо последната среща се е оказала в ролята на ябълката на Нютон?

Ами точно защото видях как homo erectus exhibicionis ловува. Ако не го бях видяла, щях да живея със заблудата, че се срещам с най-обикновени ексихибиционисти от вида homo sapiens sapiens. Не се оставяйте да ви заблудят и вас!

Ето и самата случка накратко:

Вървях си, значи, в слънчевия и безметежен късен следобед, когато забелязах в далечината мъжки силует. Очакването ми беше да се приближи и да се разминем. Да, ама не! (Както се казва.) Силуетът се движеше плътно до редицата дървета, сякаш дебнейки нещо. Скрита зад тъмните си очила и небрежен вид, забелязах как мъжкия силует се залепи зад едно дърво и акуратно смъкна панталона така, че в точния момент да бъда изненадана от неговото ловно оръжие.

Много пъти вече ме бяха прецаквали да уловят погледа ми с някакво изпукване на клонка или други отработени звуци, така че този път реших да избегна уловката. Дадох си възможно най-разсеяния вид, в стил "И бомба да падне няма да я забележа". И се насочих към разсейващ разговор по телефона. Homo erectus exhibicionis обаче видя, че ловната му стратегия и тактика се провалят и надигна панталоните.

Веднага след тази среща, аз осъзнах нейното значение. Това беше среща с друг вид от рода човек!

Щом се прибрах, прерових това, което ми попадна за Homo erectus. "Homo erectus и Homo ergaster са първите хора, които се вписват приблизително в категорията ловци-събирачи" (Както пише в Уикипедия). Еврика! Ловец-събирач на женски погледи, по възможност стъписани. "Според антрополозите обществения живот на homo erectus е по-сходен с този на съвременните хора, отколкото с техните предшественици." (Пак Уикипедия) Ето защо не сме ги разкрили до сега! А и учените ни заблуждават, че този вид човек бил изчезнал. Най-учтиво и любезно ги каня да посетят нашия град и най-вече гората, в която ловува Homo erectus exhibicionis. Ще се убедите, че заблудата е пълна. Те използват за ловно оръжие същия атрибут, който нормално homo sapiens sapiens използва за целите на размножаването и интимния си живот.

По някое време към мен проближава момиче, вероятно студентка - червена накъдрена коса, средно дълга, подстригана някак асиметрично, кариран панталон, бавен поглед ... и с още по-бавен глас се обръща към мен:

"Може ли да ми дадете 15 ст., защото не ми стигат да си купя сладолед?"

Прозвуча ми твърде странно, почти машинално отговорих отрицателно и се върнах към предишното си упражнение - чакане да ми дойде реда. Студентката направи същото и застана зас нас.

Времето в такива случай тече съвсем монотонно. Освен ако не се намери някой да ти го разнообрази.

Докато бях заета да си мисля защо това момиче е останало почти без стотинка и защо по дяволите след като е установило този факт, решава че ще си купи сладолед, въпросното момиче заговори по телефона си. Заобяснява, че се е наредила на опашка за сладолед и уточни мястото. Реших, че очаква подкрепление. Незнам какво са й казали отсреща, но тя избухна в сълзи и извика "Ама защо ми говориш така сега?Ама как можеш да ми говориш такива неща?" и разговора приключи.

Без да се усети, нашата героиня, беше застанала встрани от опашката и докато явно нещо й се въртеше в главицата, препречваше свободното движение по тротоара. Мъж с детска количка се опита любезно да я прикани да направи място. След третата подкана, тя разбра какво се очаква от нея и се върна в опашката.

Последваха минути на затишие, след които се чу звън на монети по земята и наоколо се затъркаляха дребни стотинки. Момичето се зае да пълзи насред опашката и да събира разпиляното. Завря се под монтираните маси и с пълзене стигна зад машината за сладолед. Когато се нареди отново на опашката, тържествуващо обяви "Намерих си 20 стотинки!". После тона стана назидателен "Защото Господ ме обича!".

Не след дълго се появи и момче. Явно събеседника от телефонния разговор и бавно....ама още по-бавно и от нея заговори: "Ааааййййдееее иииидваааай, чееее стааанаааа еееднаааа раабооотааа."

На момичето му трябваха само няколко думи, в които да се оправдае, че чака за сладолед и гнева му набра скорост, за да се изсипе върху нас. Словесната тирада включваше обяснение как са й били отказани 15 стотинки, защото "Хората са кучки!". Но тя си намерила 20 стотинки, защото Господ я обича. Последното беше повторено за усилване на ефекта. Тирадата продължи с гневно предположение, че ако на нейно място била някоя врачуваща циганка, ние "хората кучки", сме щели благодарящи и усмихнати да й дадем 2 лева.....Горе-долу в такъв дух студентката държа пламенна реч насред опашката, а камъните в моята градина, оставих без отговор.

Замислих се как да реагирам адекватно. По всичко си личеше, че момичето или се е напушило празнично, или се е надрусало, или Бог знае какво. Но понеже Той явно обичаше нея, мен ме остави да гадая...

Точно два дни по-късно, аз стоя на спирка близо до студентските общежития и чакам автобус. Упражнението с чакането не е от приятните, а от задължителните. И поради тази причина се заемам с някакви мисли, които да отклонят усещането за чакане. Тъкмо прехвърлям в главата си нещата, които трябва да направя, когато някакъв много познат образ ми се набива на очи. Нищо не ми хрумва и продължавам с мислите......Образът наближава, започва да ми се струва все по-познат - червена накъдрена коса, средно дълга, постригана някак асимертично......кариран панталон......Дочувам и гласът......Тогава вече се сещам за случката преди два дни. А гласът продължава да се извисява, докато до мен достигат част от думите "....ама нямам никакви пари. Трябва да взема 3 лева назаем...".

Мдааа, студенстски лайфстайл. Живота се ситуира в едно голямо студенстско общежитие, което не е просто сграда, а начин на живот.

 1. Какво се иска от мен?

  Нищо. Обратното е, аз искам. Или Аз-ът иска. Значи тук ще си говорим за Аз-а като главно действащо лице. В някои случаи лицето всъщност е нашата нелицеприятна задна долна част, която ми е неудобно да спомена, но вие се сещате... За да създадеш блог е достатъчно да искаш да споделиш нещо, може да е хоби, или просто чувство, мисъл, идея.....заради самия себе си....Все някой ще от-кликне. И макар и това да се случва насаме с компютъра, личното ти виртуално пространство е публично.....Следователно, за да създадеш блог трябва да имаш Аз, което да виртуализираш публично. Какво по-лесно от това? Аз-ът се развива в социална среда, в случая тя вече е виртуална социална среда.

 2. Защо го искам?

  Виртуална изява на личността?  Моят Аз преодолява своите граници и започва да расте в посока зададена от вътрешни потребности. Понякога е растеж, друг път деградация.......Ако са само протуберанси, това е по-добрият вариант. Виртуалният Аз е функция на поведенческите ни роли. Главно действащо лице в авторски моноспектакъл. Публиката в повечето случаи не влиза със специални покани и поради това развалените домати и запъртъците не са изненада след представление. Ако искаш да бъдеш на сцената, не забравяй, че има опция да бъдеш освиркан.

 3. Блогът като вид творчество.

  Ако създаваш нещо, ти твориш. Може да е пещерно изкуство или висш пилотаж...Може и да е подражателно, но все пак ти твориш. Творчеството е висша изява на личността. Понякога като видим висшата изява на някого изпадаме в невъзможност да си представим, че може да съществува нещо по-ниско, но да не бъдем черногледи.

 4. Блогът като игра.

  Като не съм геймър, поне да стана блогър. За собствено успокоение. Ако Хьойзинха беше жив, щеше да  потърси игровите моменти в блогирането. Действие, което има доброволни начала, и е начин да се откъснеш от ежедневието или да го отразиш, има свои правила и се развива в определено време, пространство и атмосфера, вживяваш се в роля или образ (може и в своя собствен)...

 5. Блогът като виртуална функция на реално съществуваща личност.

  Решил си да се разширяваш в нефизически измерения, ще се развиваш в нематериална вселена...Ето още едно измерение - петото измерение или Мрежата. Искаш да кажеш (покажеш) нещо от себе си на света чрез Мрежата? Ето един лесен начин. Съществувам, следователно мисля и чувствам. Мисля и чувствам, следователно блогирам. Блогирам, следователно съществувам и виртуално...... Блогът е функция на твоята личност. Това е твоето съществуване прим. Акцента все пак е на твоето, а не толкова на съществуване.Нещо като онази формула пари – стока – пари’.

  6. Блогът като лично пространство.

  Лексикон, дневник, трибуна, галерия, наръчник по нещо си.....ти вече имаш свое лично пространство. Ползвай го за каквото си искаш. Тук можеш да упражняваш виртуален фън шуй. Това все пак  е пространство, макар и в петото измерение – Мрежата.

 7. Блогът и неговата компенсаторна функция.

  Ако блогът ти изпълва някаква празнота или липса в съществуването ти, или отговаря на някакви твои  потребности, значи той изпълнява своята компенсаторна фукнция. Това означава, че не ти съществуваш за блога, а той съществува за теб....за  съмишлениците и опонентите ти също.

 8. Блогът като лична медия.

 Изява на лични и/или професионални интереси, през твоя поглед и пред погледа на присъстващите на същото място. Къде ще поставиш акцента? Разбира се на това да изразяваш позиция и тя да е лично твоя. Ти си центъра, опиши окръжност. Нищо, че понякога центърът и окръжността съвпадат.... просто или окръжността е твърде малка, или центърът е твърде раздут.....но пък си изявил себе си.