Андрей Шабанов, външнополитически съветник в руското посолство в София, се изказа като губернатор на България за заетата от страната позиция по руската агресия в Грузия. Той заяви, че одобрява българските “прагматични решения” и “обмислени действия” при обсъждането в Европейския съюз на общата позиция за възможните ответни мерки на общността срещу Москва.

В същото време Шабанов припомни, че добрата оценка не е повод за благодарност, защото България през годините “е въоръжавала” Грузия и така “е допринесла за избухването на военния конфликт с Русия”.

Класически пример за размахване първо на моркова, а после на тоягата. След това обаче пак идва ред на моркова – Шабанов оцени като “знакова проява” символичната първа копка на АЕЦ “Белене”, която българският премиер Сергей Станишев побърза да направи в сряда, за да се извини, че детето е съгрешило, като е критикувало баща си, макар в доста мек вариант.

За позицията на българското правителство какво да кажем в случая? Преди време един руски министър го беше похвалил, че е руски троянски кон в Европейския съюз. Сега става ясно, че то всъщност е руско троянско магаре, след като руснаците, макар да му викат кон, си го управляват по метода на моркова и тоягата, като истинско магаре.  

Що се отнася до поведението на Андрей Шабанов - очевидно на подобна наглост от страна на руски официален представител в България отдавна не сме ставали свидетели. Поне не в публичен вариант.

Да се изтъпани някакъв си посолски съветник насред София и да раздава оценки за външната политика на една независима европейска държава означава, че руснаците наистина вече съвсем са си разпасали пояса. Ами представете си тогава как би могъл да се държи и какво би могъл да каже някой по-висок в йерархията от прост съветник – някой секретар на посолството? Или пък самият посланик? Очевидно руснаците са стимулирани от онази нерешителност, слабост, разединеност, от пълното неразбиране на случващото се или от съзнателния колаборационизъм, какъвто е българският случай, проявявани от редица държави в ЕС.

Така че поведението и думите на Шабанов, колкото и незабележими да изглеждат от дистанцията на Брюксел или Вашингтон, би трябвало да предизвикат тревога ако не у гражданите, обитаващи “Дондуков”, което явно не може да се очаква, то поне у всички останали българските граждани.

Някой трябва ясно да каже на руснаците, че с политиката от времето на Екатерина до времето на Брежнев - да се разглежда  България като Задунайска губерния, отдавна е свършено. И тъй като се вижда, че руснаците не разбират от дума, някой трябва да им го демонстрира ясно.

Друг е въпросът, че в момента очевидно няма кой да го направи.

И затова до изборите през следващата година може да се очаква да бъдат направени още доста първи копки на руски стратегически обекти в България, които ще поставят в невъзможност за адекватна реакция спрямо агресивната руска политика и следващите български правителства.

Може да се очаква също евентуално втвърдяване на българската позиция спрамо решенията на Европейския съюз, ако Европейският съюз случайно реши да втвърди поведението си спрямо Русия.

Може да се очаква, в крайна сметка, и Андрей Шабанов да продължи да се държи като руски губернатор на България насред София. Ако не той – някой друг ще продължи да го прави. Но от наша гледна точка – по добре той. Все пак си го познаваме вече. Пък и бащицата не е лош, само така изглежда, когато от време на време смръщи вежди. Ама пък ние знаем как да го умилостивим, нали?

Щес`тараем, Ваша чест, гус`ин губернаторе Шабанов!

29.08.08

/Фили/ За много хора в България името Христо Бойчев навява само някакви далечни и често неясни спомени – за неуспешна, но майтапчийска кандидат-президентска кампания, за знака Виктория, само че с вдигнати три, а не два пръста, за нелепия девиз “Шъ съ опрайм!”, макар на всички да им е ясно, че “няма да съ опрайм”, както и за някаква съпътстваща персона с фамилията Кулеков.

Всъщност от онова време, средата на 90-те години насам, драматургът Христо Бойчев рядко се вясва в България, защото живее навън и постоянно пътува, следвайки пътя на своите пиеси, играни вече в над сто театъра по света.

Христо Бойчев е роден през 1950 година в село Аглавец, близо до Полски Тръмбеш. Завършва машинно инженерство, но предпочита мъките на словото пред мъките на техниката. През 1997 година неговата пиеса “Полковникът-птица” спечели международната награда по драматургия на Британския съвет, която Бойчев получи лично от ръцете на Харолд Пинтър. “Полковникът-птица”, както и следващите десетина пиеси на автора оттогава се играят в театри по всички континенти, включително и в Австралия.

“Живея като гражданин на света. По ми е приятно, отколкото да живея като гражданин на България. На много малко хора им е приятно да живеят като граждани на България. Даже и на богатите не им е приятно, защото ги подтиска картината около тях” – каза Христо Бойчев в едно интервю преди няколко години. Тази негова позиция е напълно разбираема. Но когато се търсят причините, освен всичко друго, не бива да се забравя и факта, че само няколко от пиесите на драматурга са поставяни от български театри и на практика той е далеч по-познат в чужбина, отколкото сред родната публика. С Пламен Асенов продължаваме започнатия през миналата седмица разговор за това кога един български творец е по-добре приет в собствената си родина – когато живее в нея или когато живее извън нея.

- Пламен, художникът Анастас Константинов, за когото говорихме миналия петък, продължава да живее и работи в родния си Пловдив, но да продава главно навън. Христо Бойчев, за когото говорим днес, също “се продава” главно навън, макар да живее като гражданин на света и - поне заради това, ако не заради литературните му постижения - би трябвало да е доста известен в България. Грешка в системата ли има, защо става така?

- Нека си припомним, Фили, няколко други български имена. Ботев години след Освобождението продължи да бъде никому неизвестен като поет, а славата му дойде, когато политиците решиха да го използват като поет-революционер и знаме на национално-патриотичното възпитание. Съратникът му Стамболов и досега си остава напълно неизвестен като поет. Гео Милев се върна от Германия като далеч по-значим художник-експресионист, отколкото като поет, но никой от масовата публика не го познава като такъв. Кирил Христов отиде да умре извън България. Какво стана с Александър Вутимски, с Атанас Далчев, с толкова много други брилянтни български творци, които, сигурен съм, ако бяха например румънци, щяха да бъдат известни по целия свят, както и силно почитани в Румъния – като Йонеско, като Мирча Елиаде.....да не изброявам всички. Или да си спомним за големите гръцки поети – Константинос Кавафис, Георгиес Сеферис, Одисеас Елитис, които едва ли щяха да получат Нобеловите си награди и любовта на хората по цял свят, ако нямаха около себе си и в себе си любовта на хората от родната си Гърция.....

За съжаление картината около таланта и творчеството в България е изключително тъжна, Фили, и в днешните времена, по-нови в сравнение с примерите, които споменах, промяна няма. Колко хора тук например знаят името на твърде популярния в момента български писател в немскоезичния свят Илия Троянов. Факт е, че в България талантът не се уважава и не се подкрепя. Като казвам “покрепя” нямам предвид да му се дават пари от бюджета. Всъщност истинският талант, не би и поискал това. Но важна е подкрепата на хората, тяхното търсене, техния стремеж да видят човека до себе си, да разпознаят способния и да кажат – да, наистина, способен е. Разбира се, има готово възражение срещу тези мои думи и то е, че явно самият талант на българските писатели не е толкова истински, голям, важен, сериозен, та да накара хората да ги четат, да ги обичат и да ги следват. Този аргумент, който поставя вкуса на публиката над възможностите на твореца обаче е твърде съмнителен, като се има предвид, че в България поне три телевизионни канала по 24 часа в денонощието излъчват непрекъснато чалга, а в същото време поне аз знам да съществуват едва две кратки предавания за книги сред всички останали телевизионни канали. Така че Христо Бойчев, за съжаление, ще трябва да получи награда не от Харолд Пинтър, а най-малко от самия Нобелов комитет, за да може да разчита на частица внимание в Полски Тръмбеш.

- Но все пак в страната има театрална публика, отминаха времената на стагнация в театъра, а Бойчев пак си остава неигран.....

- Спомням си едно негово интервю отпреди години, Фили, в което той каза, че “в България предпочитат да поставят колегата Шекспир, а не съвременна българска драматургия, защото на колегата Шекспир не трябва да му плащат и стотинка авторски права.” И беше абсолютно прав Христо Бойчев с това си изказване. Нещо повече. В България още към края на седемдесетте години тъй нареченият “режисьорски театър” измести “театъра на словото”. Това беше закъснял рефлекс на един подход, който по-рано мина през европейския и световния театър, но до голяма степен и отмина като тенденция. Тук обаче остана. И режисьорите предпочитат да направят “нов прочит” на Хамлет или да адаптират “Братя Карамазови” за сцена, като по този начин печелят, от тяхна гледна точка, две големи предимства – едното е, че самите те взимат авторските права за извършените светотатства с текстовете, а другото – че никакъв автор не се намесва в този процес, за да ограничава тяхната “творческа свобода” като ги кара да се придържат към текста и неговите идеи. Тази негативна тенденция, която е видима с просто око като дефект на българския театър още отпреди повече от двадесет години, наскоро най-после бе призната публично от шефа на Народния театър “Иван Вазов”, който неотдавна заяви, че не може да намери истински добър режисьор за своята сцена. А щом Народният театър, с неговото все пак осигурено държавно финансиране не може, да си представим какво могат останалите.

- Вероятно ще кажеш, че и Министерството на културата не се сеща да даде една поощрителна награда на Христо Бойчев ако не заради текстовете на пиесите му, то поне заради популярността, която носи на България по целия свят?

- Министерството на културата наистина би трябвало да награди Бойчев. Аз смятам, Фили, че има и трета причина, заради която трябва да го направи. И това е фактът, че той е един от малкото български писатели изобщо, успели да се освободят от тясната броня на провинциализма, драскането по злободневни теми и упоритото придържане към етно-фолклорните елементи, които са сякаш задължителен атрибут на “българския” писател и от които никой никъде по света не се интересува. Както във всяко изкуство, самобитността и националният характер в театъра се съдържат не във фолклорните елементи, а в разискването на глобални идеи и Христо Бойчев наистина е разбрал това. Иначе просто задето разнася славата на България по света може да се намеси и да го награди дори не Министерството на културата, а външното миниситерство, няма лошо. Само че и това няма да стане, защото.....Ами пак опираме до вече казаното – ако хората в България се стичаха на тълпи да гледат пиесите на Христо Бойчев и той започне да се превръща в наистина силен обществен фактор, някой все щеше да реши да го използва като знаме. А иначе – ами да си пише там човекът и да си печели парички, за да живее като гражданин на света. Ние, обикновените българи, можем малко да му завидим, но не и да го последваме. Защото ако искахме, сами щяхме да си напишем пиеси, при това по-хубави от бойчевите.  

22.08.2008

/Фили/  “Какво обществено положение заема съвременният български художник в днешно време? Аз бих казал – зависи от това колко добре Анастас рисува през тези дни. Защото кой, освен него, има в този момент призванието да играе главна роля на европейската художествена сцена?” Това е изказване на немския критик Фред Еверт и се отнася за българския ходужник Анастас Константинов.

С две картини в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, с множество творби, откупени от най-големите европейски художествени центрове и частни сбирки, с работи, които радват и тревожат собствениците си от Япония до Аржентина и от Канада до Австралия, Анастас продължава да твори в ателието си в Стария Пловдив и да търси в душата си нови измерения на изкуството. Или на живота, все едно.

Анастас Константинов е роден през 1956 година, завършва художествена гимназия в Пловдив и специалност “Живопис” във Великотърновския университет. Още като студент негови картини започват да се продават в чужбина, а първите му две самостоятелни изложби предизвикват истинска сензация в онези душни за изкуството години на социалистическия реализъм. През 1986 година в Пловдив той направи първата за България концептуална изложба, която предизвиква скандал и бързо бе затворена от властите. Така се роди цикълът “Червените прасета”, който предизвика още по-голям скандал при представянето му малко по-късно на национална изложба в София. В последните години на комунизма властите не успяха да наложат желаните от тях ограничения на художника и негови работи бяха представени на изложби в Ню Йорк, Питсбърг, Мадрид, Будапеша, Хелзинки, Вроцлав, Торун. Непосредствено след падането на Берлинската стена, изкуството на Анастас спечели почитатели в Женева, Брюксел, Париж, Торонто, Хановер, Хамбург. Годините оттогава насам са период на истински разцвет на неговия талант и продуктивност. През 1999 година той откри в Пловдив своята уникална галерия “Анастас”, която сама по себе си представлява произведение на изкуството и дава възможност да се видят отделни творби от най-значимите периоди на неговите творчески търсения.

- Пламен, защо при тази творческа биография, а и при финансовите възможности, с които вероятно разполага, Анастас продължава да живее и да твори в България? Все пак пазарът на изкуство там е ограничен, със сигурност възможностите му другаде биха били по-големи.....

- Ако питаш него, той ще изтъкне поне десет различни причини, Фили, сред които по никакъв начин няма да забележиш и намек за патриотизъм. Имам предвид това, което в България минава за патриотизъм, а всъщност е националистически предразсъдък. Истината е, че Анастас продължава да живее в Пловдив, не в България. Това уточнение е изключително важно и не го правя, пази Боже, от някакъв местен патриотизъм. Казвам го, защото съм го чувал многократно от самия него. Пловдив за Анастас е благословена земя, която ражда страхотно вино и красиви момичета, слънцето над града свети по-особено и тази светлина се пренася някак от самосебе си в картините, през нощта наоколо, ако умееш да слушаш, още могат да се чуят стъпките на мъртвите предци, пренесени през хилядолетията време.....И всичко това наистина съществува, Фили. Даваш си сметка, когато погледнеш от прозореца на ателието му към града. Даваш си сметка, когато на залез отпиеш глътка вино под лозата в двора. Даваш си сметка, когато в галерията на Анастас видиш намерената тук при самото строителство стела на тракийски поет, чиито надпис гласи: “Тук съм положен аз, Максимус, гражданин на Апамея, станал любимец на Тракия и на света”.

- Любимец на Тракия и на света – това сякаш е писано за самия Анастас.....

- За радост – не върху неговата надгробна плоча. Да, писано е сякаш за него, макар да бих казал, че по ред причини той е любимец повече на света, отколкото на Тракия.....

- Тоест - поредно потвърждение на максимата, че не можеш да бъдеш пророк в собствената си родина, както са наричали градовете някога.....

- Анастас никак не е лесен характер, Фили, и е нормално хората, които го познават на живо, не само чрез изкуството, да имат различно.....нека го кажем така – различно нюансирани мнения за него. Ако беше някакъв благ човек, приятен за всички, нямаше да съществуват онзи драматизъм, онази болка, онова неистово духовно търсене и страдание, от които се раждат и с които живеят картините му. И от които човек буквално може да се задъха, когато ги види, особено когато ги види за първи път.

В същото време мнозина тук, в Тракия, отказват да повярват на Анастас, че християнският дух е негова пътеводна светлина и когато използва в творбите си съответните символи – кръст, разпятие, риба или теми като Възкресение, Евхаристия и други, чуват се гласове, че спекулира с тях. За сметка на това от света нещата сякаш изглеждат по друг начин. Ще цитирам, Фили, същия немски критик, Фред Еверт, с когото и ти започна в началото. По повод една от концептуалните творби  на Анастас “Аз съм пътя.....”, от 2001-ва година, Еверт изобщо не се замисля да направи сравнение между Анастас Константинов и Салвадор Дали, като казва: “В цялостната история на изкуството Христос никога не е представен като Бог, винаги е в образ на човек, кулминация и завършек на нашето страдание. Познавам само едно изображение на Христос, отклоняващо се от тази форма, а именно дръзката картина на Дали. Но Дали се отвръща от Христос и съответно отдалечава нас, зрителите, от него. Анастас се обръща към Христос, ала вече толкова брутално, жестоко, директно, че би трябвало да се върнем 500 години назад.”

Още повече – добавям вече аз – творческите търсения на Анастас съвсем не се ограничават само до сферата на християнството. Той вижда както духовни пространства, така и изразни средства в дълбоките митологични пластове. Независимо обаче дали погледът му минава през особената мекота на изкуството на траките, дали изследва загадъчния, не особено познат шаманизъм на прабългарите, дали се спира на винаги модерните митове за любовта и смъртта, резултатът е, че щом погледнеш творба на Анастас, тутакси разбираш, че е творба на Анастас.  Независимо от темата, независимо от формата, независимо дали е живописна работа, скулптура, графика, мозайка.....

- Досега говорихме за Анастас Константинов като живописец, но той явно не е останал само при живописта.....

- Творческият му потенциал, желанието и способностите му за работа са наистина огромни, Фили. Всъщност, мисля си че те са така огромни, за да съответстват на таланта му. Ако Анастас нямаше тези инструменти да реализира таланта си, бас държа, че досега той щеше да го изгори отвътре, както често става с хората на изкуството. Или щяха да го изгорят отвън завистта, клеветите, празните приказки – както също често става, особено в България, където талантът се възприема като срамна болест.

Дълго е сега да обяснявам защо е така, но подозирам, че ако Анастас беше напуснал България и се беше установил в Ню Йорк например, телефонът му постоянно щеше да загрява от контакти с големите български медии. И така, освен за света, щеше да се превърне в истинска звезда и за хората от любимата си родна Тракия.

Но всъщност, Фили, тъй като съществуват съмнения, по въпроса дали наистина отдалечаването от родината помага, за да те признаят за пророк в нея, ще поговорим отново през другата седмица, когато ще представим щрихи от портрета на най-успелият в момента български драматург Христо Бойчев.           

Българската история е пълна с митове. Един от митовете е Русия, представена като "освободителка" и "благодетелка" на българите. Истината, разбира се, е обратната на това, което се внушава чрез паметници, наименования, образование, празници, медийни публикации и предавания. То поражда русофилството като уникално българско явление, при което се обича и уважава една чужда деспотична империя повече от собствената страна.

Русия е най-големия душманин на България. Това за мислещите е елементарна истина, която се доказва с хиляди примери от историята. Но тряба истински историци като Пламен Цветков да напишат истинската история на България - без митове и погрешни интерпретации. (ОЩЕ >>>> )

15.08.2008

/Фили/ В сряда в Брюксел, на извънредно заседание, посветено на обстановката в Грузия,  външните министри от ЕС одобриха шестте точки във френския мирен план и постигнаха съгласие за изпращане на наблюдатели. Постигната бе и принципна договореност за евентуално изпращане на мироопазващи сили с мандат на ООН. Министрите приеха българското предложение Евросъюзът да изпрати свой специален представител за конфликтите в Грузия, различен от този за целия Кавказки регион. Предложението бе направено от външния министър Ивайло Калфин. Освен това той декларира готовността на България за изпращане на хуманитарна помощ в Грузия и Южна Осетия и за предоставяне на пристанище Бургас като логистичен център на европейската хуманитарна помощ, предназначена за региона. Ивайло Калфин заяви и готовността на България да организира конференция на експертно ниво по темата за разрешаване на конфликтите в Черноморския регион с цел намиране на по-трайни решения. Като цяло българският външен министър изрази удовлетворение от факта, че Европейският съюз излиза с активна позиция като фактор за решаване на проблемите с Грузия. Редица страни от Европейския съюз обаче изразяват съмнения доколко тя е наистина активна и доколко решенията биха могли ефективно да се изпълнят. На този фон немаловажен е и въпроса за редицата неясноти и двусмислия в официалното българско становище по руско-грузинския конфликт, неясноти и двусмислия, които в голяма степен зависят и от позицията на самия Ивайло Калфин.

Калфин е роден през 1964 година в София. Завършва Френска гимназия, магистратура по международни икономически отношения в УНСС-София и магистратура по международно банкиране във Великобритания. Учредител е на една малка лява партия – Политическо движение Социалдемократи, депутат е в три Народни събрания. В периода 2002-2005 година е секретар по икономическите въпроси на президента Георги Първанов, а от август 2005 година е външен министър и вицепремиер в правителството на управляващата тройна коалиция, оглавявано от Сергей Станишев. В ролята си на външен министър е известен по-скоро като добър изпълнител на чужди решения, отколкото като човек със самостоятелни виждания и позиции.

- Пламен, доколко при съществуващата политическа система и конституционен баланс на властите в България външният министър действително е в състояние да влияе реално и да прокарва свои виждания по различни въпроси?

- Ако имаш предвид факта, че пълномощията по външната политика са разпределени между правителството и президента, Фили, това наистина понякога би могло да създава проблеми. Само че не и в този случай, тъй като Ивайло Калфин, освен на солидни позиции в правителството, се радва на политическата си и лична близост с президента Георги Първанов. Въпреки това – или може би точно поради това – той не е човек, блеснал на международното поприще с активна позиция, с новаторски подходи, с нестандартни, но ефективни решения. При едно сравнение с предишния външен министър Соломон Паси, а дори и с по-предишния – Надежда Михайлова, веднага става ясно какво имам предвид. Бавене и изчакване, неясни или двусмислени изявления, политика, която още от времето на Тодор Живков в България се определя като “политика на снишаване” – това са основните характеристики в поведението на Ивайло Калфин и те много добре се видяха в рекациите му, свързани с конфликта между Русия и Грузия.

- Каква е официалната оценка в България на този конфликт?

- Най-точният отговор на този въпрос може, струва ми се, да се даде с една дума – никаква. Ако прегледа човек сайта на българското Външно министерство, няма да намери по-точен, еднозначен и ясен израз от “нарастване на напрежението”. При положение, че значима част от натовските съюзници на България наричат директно случващото се в Кавказ “руска агресия срещу Грузия”, че дори европейските страни, които провеждат по-сдържана политика по въпроса, показват загриженост за суверенитета и териториалната цялост на Грузия, в официалната позиция на България не може да се намери никаква оценка. А известно е, Фили, и то не само от политиката, че ако не дефинираш правилно проблема, няма как да намериш и правилното му решение.

- В случая обаче едва ли точно България е страната, която би могла да намери и наложи някакво правилно решение.....

- Да, макар че имаше един момент преди няколко дни, в който Външно министерство сякаш се опита да играе точно такава роля, като заяви, че тъй като България има много добри отношения както с Русия, така и с Грузия, може да предложи София като място за преговори между тях с участието на международната общност. Изглежда някой междувременно каза на някого, че тази идея пък звучи твърде екзотично и няма да мине, та напоследък тя вече не се лансира.

Но, като говорих преди малко за намирането на решение, аз имах предвид включително и намирането на собствената си последователна позиция по въпроса. От случващото се досега е ясно само, че България не иска да се забърква по никакъв начин дори и с дума, която ще подразни Русия.

- Това не е ли напълно разбираемо на фона на твърде голямата енергийна зависимост на страната от руските доставки?

- Да, на този фон е напълно разбираемо. Само че този фон беше създаден от самите управляващи, въпреки предупрежденията на опозицията и на експертите, че такава прекомерна зависимост е заплаха точно за възможността България да води самостоятелна външна и вътрешна политика.

Но в случая има и нещо повече, Фили. Не знам колко от нашите слушатели знаят и си спомнят, но преди броени дни се случи следното. Посланикът на Русия, както е нормално, поиска и получи среща с президента Георги Първанов, който е най-официалното лице на българската външна политика. Посланикът изложи пред него руската позиция по войната в Грузия и тази позиция имаше широк отзвук сред българските медии. В същия този ден грузинският посланик в София поиска среща с министъра на външните работи, който обаче – представи си - заради някакъв вътрешен ангажимент в Смолян, му отказа и го пренасочи към своя заместник. Ако сега отново погледнем в сайта на външно министерство, ще видим и нещо още по-показателно на една снимка - заместник-министърът на външните работи Милен Керемидчиев приема грузинския посланик без вратовръзка, облечен с дънки и явно набързо наметнато кафеникаво сако. В информацията, появила се все пак от срещата, няма нито дума за грузинската позиция по нахлуването на руснаците в Грузия, а само хвалебствия за приятелските отношения между България и Грузия. Човек може да остане с впечатлението, че двамата са се срещнали, за да си кажат колко се обичат, а не заради може би най-значимият международен конфликт в последните години.

- В същото време обаче, ако се разгледа в общоевропейския контекст, може да се каже, че българската позиция просто попада сред най-умерените.

- Да, Франция, Германия и Италия могат да си позволят да бъдат и доста умерени спрямо Русия, само че като цяло тяхното положение е съвършено различно от българското. По логика България би трябвало да чувства заплаха от ставащото с Грузия, така, както чувстват заплаха от възродените руски имперски амбиции Прибалтийските страни и Полша. България би трябвало да се притеснява, че както петролопроводите, минаващи през Грузия са трън в очите на Русия, защото заобикалят нейната територия, такъв трън биха били и съответните неруски съоръжения на Балканите. Би трябвало да се притеснява даже, както остроумно напомни един коментатор, че утре руснаците могат да раздадат няколко хиляди руски паспорти във Варна и впоследствие да тръгнат да защитават своите граждани с оръжие в ръка. Всичко това са притеснения, които тук сякаш никой не изпитва, включително и българските медии, които в този конфликт плътно следват сервилното спрямо Русия поведение на управляващите.     

Какво е била тя за нас през вековете и какво е тя сега, в този исторически момент – ето въпроса, който неизбежно трябва да си поставим. И да го поставим прямо, твърдо, категорично. (ОЩЕ >>>> )

12.08.2008

Декларация на група български граждани

За пореден път сме свидетели на непомерните апетити, политическата и моралната наглост и демонстративно проявеното чувство за безнаказаност от страна на руския  империализъм. Агресията в Грузия, която сама по себе си има тежки последици за хората и обществата в Кавказкия регион, не може и не бива да бъде разглеждана само като криза в тесните рамки на региона. Тя може и трябва да бъде възприета като поредното и – надяваме се, вече последно - ясно доказателство за заплахата, която представлява Русия за мира и стабилността в целия свят.

Затова паралелно с мисиите за прекратяване на военния конфликт в Грузия и бъдещите хуманитарни действия там, общественото мнение и политиците от демократичните страни трябва да демонстрират единство, което да спомогне за бързо изработване и прилагане на дългосрочна стратегия за овладяване, сдържане и намаляване на възможностите на руския империализъм да влияе ефективно върху политическото и икономическото развитие на света.

С може би наивната вяра, че гражданската позиция все още има своята обществена стойност, ние призоваваме:

1. Призоваваме хората в България да не възприемат руската агресия в Грузия като нещо, което се случва далеч от тях и което не ги засяга пряко. Нека всички си припомнят известните исторически факти от по-далечното и по-близкото минало и си изградят цялостно, добре обосновано мнение по въпроса за имперските апетити на Русия не само към нейните преки съседи, но и към страните, попадащи в списъка на руската “сфера на влияние”, сред които България е една от първите.
2. Призоваваме организациите от гражданския сектор в България за засилени прояви на активност както пряко по отношение на събитията в Грузия, така и като опит да се повлияе върху официалната българска позиция по въпроса.
3. Призоваваме управляващите в България да престанат да се държат двусмислено, а да излязат с ясна и категорична позиция по темата, която да включва няколко важни елемента:

- еднозначно определяне и осъждане на случващото се в Грузия като проява на агресия от страна на Русия;

-подкрепа под различни форми за Грузия като страна – обект на агресия;

- присъединяване на България към групата европейски държави – Полша, Литва, Латвия, които настояват за спешна среща на върха на ЕС и обсъждане на ограничителните мерки, които трябва да се вземат в отношенията ЕС-Русия;

- денонсиране на подписаните с Русия по-рано през тази година енергийни договори, като се признае, че те носят не безопасност, а сериозна опасност за българската национална сигурност.

        4.Призоваваме ЕС и правителството на Съединените щати, както и всички европейски политици, да престанат с компромисите и да заемат наистина твърда позиция по отношение на Русия не само във връзка с агресията срещу Грузия. В сегашния конфликт Грузия не трябва да бъде изоставена, както стана преди 52 години с Унгария. Но и нещо повече – Русия бързо трябва да бъде поставена в режим на силна международна изолация, която да продължи достатъчно дълго, за да доведе до умиротворяване и демократизация на нейните бивши сателитни републики, до сдържане на агресивните амбиции на управляващия авторитарен тандем Путин-Медведев и до преориентация както на политическите представи, така и на представите за цивилизационни ценности на самото руско общество. Такава твърда позиция спрямо Русия несъмнено ще има и чисто практически ползи в момента, като ще доведе до намаляване на общото ниво на напрежение в света, включително ще се ограничат проявите на международния тероризъм и ще затихнат дръзките предизвикателства, отправяни към международната общност от страни като Иран, Северна Корея и други - страни, които разчитат на вечната подкрепа на Русия, оказвана на всички диктаторски режими.  

Със своята безапелационна наглост, с откритото незачитане на международните договорености, правила и норми, с неугасимите си хищнически рефлекси, Русия за пореден път в историята си заслужи да бъде определяна като “империя на злото”. По всичко личи, че откъм руска страна никаква желязна завеса все още не е смъкната. Нека тогава принудим Русия да живее в своя собствен свят, като старателно ограничим нейния достъп до света, в който искаме да живеем ние, незавладяните от имперски амбиции, но загрижени за свободата си хора.

Декларацията е подписана от:

Пламен Асенов – журналист и писател

Иван Тотев – скулптор

Румен Жеков - художник

Александър Атанасов – лекар

Пламен Даракчиев – журналист

Милен Радев - журналист

Борис Калинов - консултант

Декларацията може да получи вашата подкрепа, като се отиде на http://www.bgpetition.com/Deklaraciya_za_Gruziya/index.html  

Понеже напоследък стана крайно модерно да си “десен”: ето, и бат ви Бойко излезе с тази душераздирателна претенция. Току-виж, и Азис скоро ще смени ориентацията си и като едното нищо ще почне да се представя за “десен”. Някои твърди леви глави пък обвиняват дори и Дмитриевич, че бил станал “десен”! И Гоце чат-пат го определят като “изменник на левите ценности”, ето че и той се оказва “десен”. Царо пък, разбира се, по дефиниция си е “десен”, нищо че рипа на хорото вече толкова години, прегърнат все с леви ченгета. Божо Димитров и Волен са “патриоти-националисти”, което значи, че автоматично били не просто “десни”, ами и “крайно десни”. При това трябва да се отбележи, че самият Божо е толкова широко скроен, че той комай единствен у нас е “ляво-десен” – и такова чудо доживяхме да видим. И така нататък, има модна тенденция за “подесняването” на нашия елит: оказа се, че само бай ви Вучков си остана ляв. Нацията ни, ако съдим по изборите и по копнежите й, в мнозинството си е лява, а пък лидерите й все “десни” – как става тази работа?!

Тия пък, които по начало са си десни – понеже не само имат претенцията да (ОЩЕ >>>>> )

08.08.2008

/Фили/ По-малко от година преди края на мандата си, Сергей Станишев, 44-годишният български министър-председател, се намира по-скоро на кръстопът, отколкото на заслужена лятна почивка. Правителството му, което подписа договора за присъединяване на страната към Европейския съюз и оцеля след шест вота на недоверие, през последните месеци стана обект на остри критики от Брюксел, най-вече заради несправяне с корупцията и организираната престъпност, както и заради лошото управление на средствата от Европейския съюз. Това активизира и вътрешната опозиция в България, която все по-силно настоява за предсрочни избори и подготвя масови протестни акции през септември.

Сергей Станишев бе избран за министър председател през 2005-та година, когато бе създадена и управляващата сега социал-либерална коалиция. Доминираща роля в нея има БСП, партията на бившите комунисти, чиито председател сегашният премиер продължава да бъде. Станишев е роден в Херсон през 66-та година и до 30-годишна възраст запазва съветското, съответно руското си гражданство, придобито от майка му. През повечето от тези години баща му, Димитър Станишев, е член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Сергей Станишев завършва история в Московския държавен университет и през 94-та тодина защитава докторска дисертация пак там. От 95-та година насам заема различни постове към Висшия съвет на БСП, а през 2001-ва става председател на партията. Когато преди три години пое управлението на страната, той бе смятан по-скоро за политическа креатура на президента Георги Първанов и двамата най-влиятелни политици в БСП – Румен Петков и Румен Овчаров. Постепенно обаче Станишев се еманципира в една или друга степен от всички тях и все по-видимо се опитва да реализира собствени политически амбиции.

- Пламен, ще успее ли Сергей Станишев в това си желание, като се има предвид сложната обстановка, в която съществува неговото правителство?

- За да си отговорим на този въпрос, Фили, трябва да знаем какви точно са  тези  амбиции. Доскоро това беше трудно да се каже, но през последните дни, съдейки по някои негови изявления, нещата сякаш се изясняват – Сергей Станишев определено иска да управлява още един мандат. Дали ще успее? Мисля, че с около 75 процента категоричност на този въпрос ще може да се отговори някъде през ноември-декември, когато се видят възможностите на опозицията да мобилизира твърде заспалото гражданско общество в България, когато стане ясно дали Европейският съюз ще приеме за адекватни мерките, които правителството предстои да приложи за оправяне на кашите в най-критикуваните области, както и когато се изяснят още малко силовите линии на напрежение вътре в собствената му партия БСП. С над 90 процента категоричност пък на въпроса ще може да се отговори през май следващата година, в самото начало на предизборната кампания.

От друга страна в момента, като се осланям до голяма степен на собствения си журналистически опит - или инстинкт, ако щеш - мисля, че Станишев ще успее да завърши мандата си, а това означава, че ще има и доста добри изходни позиции за следващите избори. Признавам си, че казвам това с голяма доза съжаление, защото смятам неговото управление за вредно за България. И в случая нямам предвид само обвинението, превърналото се вече в “стандартно”, че не успя да се справи – не, а направо провали първите, най-важни стъпки на страната като член на Европейския съюз, с което навреди на всички българи за години напред.

- Искаш да кажеш, че според теб това не е най-сериозният провал на Станишев и на неговото правителство? Какво още има?

- Провалът е твърде сериозен, Фили, само че той е резултат, следствие, ефект, той е провал на повърхността на събитията. В основата му стоят определен тип мислене и нагласи за действие, които са много по-опасни, защото се мултиплицират в българското общество години наред. Ето например факта, който ти спомена в началото – за три години Срегей Станишев успя да се еманципира от своите партийни патрони и все повече се опитва да води самостоятелна политика. Мнозина приветстват това, защото виждат в лицето на Станишев все пак млад, не толкова натоварен с предразсъдъците на миналото политик. Аз пък смятам, че цялото българско общество през тези три години плати и ще продължава да плаща прекалено висока цена, само за да може някой си да се учи на политика на негов гръб. Или за да се разчистят някакви Авгиеви обори, от което полза има единствено Авгий, а не обществото. Някой ще каже – е, все пак, макар да се занимаваше повече с вътрешните си борби, отколкото с европейските въпроси, добър ефект от тази дейност е, че две доста зловеши фигури в българския политически живот – Румен Петков и Румен Овчаров, вече са изтикани на заден план и скоро вероятно ще излязат в  политическа пенсия. Да, но какво от това? Тези дни един политически коментатор писа, че основен проблем на България в момента е, че тя се управлява не от тройна, а от шесторна коалиция, която, освен трите партии като цяло, включва още президентско крило, премиерско крило и ляво-консервативно крило като части от БСП. Тоест – двете крила на Петков и Овчаров просто са заменени с други две. В такъв формат адекватни управленски решения е наистина невъзможно да се вземат. Да не говорим какво се случва, когато те са необходими спешно. И може би защото знаят, че в тази конфигурация скоро няма да им се наложи, въпреки крещящата нужда, да гласуват спешни законодателни решения, депутатите все пак решиха да си дадат дълга лятна ваканция.

- Все пак, Пламен, политиката е дейност, в която са намесени много фактори. Може ли да се каже, че Сергей Станишев е изцяло и персонално виновен за сегашната ситуация?

- Ако трябва да направим списък с неговите конкретни управленски грешки или неадекватни решения, Фили, вероятно ще изхабим доста хартия. Аз искам да се спра обаче на една, която смятам за базисна, а именно – претенцията. Доколкото си спомням, някъде във “Възхвала на глупостта” Еразъм пише, че глупостта създава опасност за обществото, когато е съчетана с претенцията за висша мъдрост. С това не искам да кажа, че Сергей Станишев е глупав. Напротив, доколкото го познавам, той е интелигентно момче с гъвкав ум и отворени за света очи. Само че със заемането на премиерския пост очевидно далеч надхвърли нивото си на компетентност, ако трябва този път да се позова на Сирил Паркинсън. Когато встъпваше в длъжност, някои негови опоненти иронично припомняха факта, че Станишев дори не е ходил в казармата. Хвърлен сам по себе си в пространството, този факт изглежда като чисто и безсмислено заяждане. Лично аз обаче доста по-късно си дадох сметка, че не е толкова безсмислено, след като разбрах каква е била темата на дипломната му работа по история в Московския университет, а именно – “Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия”. Да оставим настрани факта що за тема е това изобщо. Да оставим настрани факта, че дипломната работа се появява през 89-та година, когато самата Червена армия е напълно разкапана от войната в Афганистан и за никакъв боен дух не може да става и дума. Но в избора на тази тема е ясно видима амбициозната претенция човек, който не е помирисвал униформа, да бъде специалист, при това не за модната тенденция на пагоните и акселбантите, а за бойния дух, който те стимулират. Като проследим биографията на Сергей Станишев, веднага се натъкваме и на втора съществена претенция без покритие. Твърди се, че в един период от живота си, тъй като имал около 50 публикации, той бил журналист – твърдение, чиято смелост няма да коментирам, защото знам, че за изграждането на един истински журналист са необходими поне десетина години сериозна работа. Разбира се, най-голямата претенция виждам в самочувствието на Сергей Станишев да оглави българската държавна администрация, след като личният му опит в управлението на каквото и да било, освен може би на велосипед в детството, се свежда пак до писане на тема, този път за докторска дисертация – “Система на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция през втората половина на 19 век”. Има се предвид еволюцията на висшите чинове, не на Русия. Но дори и за еволюцията на Русия да ставаше дума, това пак не изглежда като достатъчно опит, за да управлява някой България в началото на дведесет и първи век. И случилото се през трите години от мандата на Сергей Станишев напълно доказват това. На този фон претенцията му за втори мандат звучи плашещо. Но пък може би според мнозинството българи аз бъркам и те ще си го изберат отново?      

Тоест ако разберем най-важното за доминиращите днес нрави, ще схванем нещо значимо за нас самите, именно за нравствената ситуация, в която се намираме. Това пък ще ни каже много за нашите обичайни и очаквани реакции, т.е. има отношение към бъдещето ни като нация. Каквото и да говорим, за света на човешките същества и за техните отношения определяща роля имат ценностите, а сред тях най-вече са тези на морала, на нравствеността.

Уж се възмущаваме постоянно, че управляващите ни лъжат и крадат, и то най-нагло, системно, грозно и упорито. Такова едно възмущение има нравствен (ОЩЕ >>>> )

Здравейте, kазвам се Александър Митов и представлявам новата Интернет медийна група My Media. Ние искаме нашите медии да са обърнати повече към проблемите на човека и начините за разрешаването им. Ние не политизираме новините, а залагаме повече на иновативните решения, постиженията на науката и новите технологии. За нас подобряването на стандарта на живот на хората е по-важен, отколкото политическите спорове.

Ние възприемаме My Media не е просто като проект, а мисия: да бъдем неотменна част от преживяванията на публиката си. Сред най-интересните ни проекти са: (ОЩЕ >>>>> )

Представяне на книгата "Страстите и бесовете български"

Извинете, че ще поглеждам в бележките си по време на (ОЩЕ >>>>> )

Исках да направя кратък коментар на новата Ви книга. Прочетох я с удоволствие и интерес и не мога да не се съглася с фактите и изводите в нея. Поздравления за сполучливия труд, написан живо, увлекателно и с чудесен тънък хумор!

Само няколко кратки бележки за прословутия национален характер и „народопсихология” на българите, която е призвана да обясни поне отчасти историческото развитие на България. Никой не оспорва, че у различните нации съществуват или преобладават известни психологически черти и нагласи, които оказват влияние върху тяхната историческата съдба.

Процесът е, разбира се, двупосочен - историческата съдба (ОЩЕ >>>> )

25.07.2008

/Фили/ Напоследък в България името на бизнесмена от Перник Людмил Стойков нашумя така силно, че някои университетски преподаватели по връзки с обществеността вероятно вече са го включили в лекциите си за следващата година. Само че като пример, който опровергава старата максима, че и лошата реклама е добра реклама.

След като през миналата година бе арестуван и впоследствие освободен от съда, който не намери никакви основания да го обвини за източването на европейски пари по програма САПАРД, през последните седмици Людмил Стойков се оказа герой от доклад на ОЛАФ – Европейската служба за борба с измамите. Тук вече името му е споменато като част от престъпна група и освен за измами по САПАРД, той се разследва и за други възможни престъпления. Според българските представи скандалът не би бил чак толкова значим, ако Стойков не беше един от основните спонсори на последната предизборна кампания на президента Георги Първанов, на когото е предоставил според някои данни 50, а според други – 75 хиляди лева. Това стана повод европейските институции да задълбочат недоверието си към България, а опозицията да възобнови старата си идея да иска импийчмънт на президента.

Людмил Стойков е роден през 1964 година в Перник. Завършил е ВИФ, работил е като барман в някогашния “Балкантурист”, след промените започва дребен бизнес със сирене, а впоследствие – със скрап. По-късно бизнесът му се разширява и той става в една или друга степен собственик на курортния комплекс “Дюни”, металургичен комбинат в Радомир, бившия завод “Стомана” - Перник и много други. Въпреки че се разследва за пране на пари, Стойков има чисто съдебно минало и отхвърля каквото и да било участие в престъпна група за източване на европейски средства, както и предположенията за разперен над него политически чадър.

- Пламен, заедно с биографиите на доста други български “бизнесмени” и тази звучи като приказка, неочаквано сбъднала се в реалността. Какви са основанията за скептицизма, който подобни истории поражда у българите?

- Не само у българите, Фили. Едно европейско издание писа по повод на Людмил Стойков, че, както изглежда, той не е натрупал парите си, ставайки рано сутрин, за да се труди усилено или пък чрез други сериозни лишения.

Хората в България с по-дълга памет биха посочили поне три сериозни повода за съмнение, дори само като чуят кратката версия на биографията, която ти изложи. Тя описва човек с големи амбиции, но с не твърде големи лични способности - недостатък, който се компенсира от подходящи връзки. Известните факти се вписват напълно в класическата схема, по която се роди мафиотския бизнес в България. Момчето завършва ВИФ, но като спортист е никой. Точно този тип хора, а не шампионите, бяха една от банките-кадри на комунистическите тайни служби по онова време. Потвърждението идва от кариерата като барман в “Балкантурист”. На такава работа се ходеше със специално разрешение от службите, които ти позволяваха на работното си място да бъркаш в кацата с мед и дори да си облизваш пръстите. Разбира се, срещу съответните услуги и сведения. После идва версията за натрупването на първия милион чрез търговия със скрап. Аз лично много харесвам онази история на покойния Илия Павлов, който твърдеше, че още през 89-та година е изнасял от България и продавал в Малта стари подводници за скрап, та така забогатял. Людмил Стойков пък продавал железопътни вагони през 90-та година. Всъщност може би наистина е продавал. Но това подчертава само факта, че той вече е включен в голямата бизнес-игра и някой чичко е отворил широко портата на живота пред 26-годишния по това време Стойков. Този вид зависимости имат един много сериозен недостатък – че впоследствие трябва да се отчиташ. Да се отчиташ когато ти посочат, на когото ти посочат и с колкото ти посочат. Иначе отиваш при Илия Павлов. Или при някой от другите 150 подобни “бизнесмени”, отстреляни през последните петнайсетина години от извършител, който и досега си остава неизвестен за Темида.